– Как са разбрали? – попита тя. – Отец Жорда ли им е казал?
Той поклати глава.
– Не е свещеникът. Хлапето е било, Лу.
Клепките ѝ примигнаха бавно.
– И какво ще правим сега?
– Мислят, че сме мъртви, така че засега сме в безопасност.
– Не искам да оставам тук. Искам да ида в Каталуния. Искам да забравя това място и всичко, което се случи. Кръстът още ли е у теб?
Кръстът! Никога няма да успее да го намери.
– Трябва да останеш тук, да се върнат силите ти.
Настъпи мълчание. Филип чуваше как восъкът в свещите съска. Фабрисия затвори очи.
– Трябва да останеш тук – повтори той.
– Ами вие?
– Имам да свърша някои дела. Има нещо, което трябва да направя, преди да напусна Пей д'ок.
– Не, моля ви, сеньор. Оставете.
– Не мога.
– Нямате кон, нямате доспехи, нямате хора. Той е в крепост, заобиколен от войници и сняг.
– Ще намеря начин. Няма да имам покой, докато не се разплатя за онова, което стори на теб и на моя оръженосец.
Сълзи потекоха по лицето ѝ. Под превръзките ръцете ѝ бяха увити в лапите, които болногледачката беше сложила върху тях, за да извлекат възпалението, но тя можеше да ги развърже с палеца си.
– Можем да имаме нов живот, ние, двамата.
Филип се замисли за думите на Бернадет. Така беше, но що за живот ще бъде това за теб, запита се той.
– Ако си тръгнете оттук, сеньор, повече никога няма да ви видя. И двамата го знаем. Ще ви убият. Помните ли, че се помолихте двамата да сме заедно? Ето, Бог ви даде своето чудо. Отговори ви. Но сложи и цена на своя дар и цената е да изоставите отмъщението си.
– И да забравя онова, което стори на Рено, така ли? Как мога изобщо да бъда щастлив, когато знам, че такъв човек е жив?
– Ще бъдете щастлив, защото сте щастлив. Ще бъдете щастлив, защото ще забравите за него, ще знаете, че не може да ви стори повече зло. Ако да имаш спомени, означава да си нещастен, тогава щастието е в забравата. Това ви моля да направите. Забравете, заради себе си.
– Може и да съм изоставил титлата си, земите си, но не мога да изоставя правилата, но които живея. Не мога да изоставя честта си. Знаеш какво представлявам. Но ако останеш с мен, накрая ще намразиш онова, което съм.
Тя дълго мълча. Филип слушаше как лойта от свещта цвърти на студения камък на перваза.
– Веднъж ми казахте, че когато поставям ръце върху хората, това им дава надежда. Казахте, че не става дума просто за изцеление, това им показвало, че Бог не ги е изоставил. Казахте, че онова, което правех, е било много важно.
– Така е, продължавам да вярвам в думите си.
– Аз обаче изоставих дарбата си; направих го заради вас, защото много ви желаех. Но на каква цена, сеньор, не за мен, ами за всички онези, които ме потърсиха с надежда. Когато избрах вас, избрах в техен ущърб. Обърнах гръб на Бернар, на отец Марти и на всички като тях.
– Не това е бил изборът.
– Не е ли? От първата ни нощ заедно ръцете и краката ми спряха да кървят. Какво означава това?
– Не знам какво означава. Никой не знае.
– Ами ако кажа, че това е сделка с Бог? Че може и да съм помагала на другите, но в замяна трябваше да страдам. Изоставих дарбата си не заради болката в ръцете си, а защото не исках да изоставя вас. На това как ще отговорите?
– Така е най-добре – рече той, задавяше се от думите.
Тя притвори очи.
– Не го мислите наистина, нито пък аз го вярвам.
Филип я целуна по лицето.
– Баща ми си е отмъстил – рече тя. – Но знаете ли, ако свещеникът, който уби майка ми, в този момент ядеше печен фазан на топло до огъня с всичките бижута на света, закачени за краката му, бих казала – нека, нека пие най-хубавите вина и да носи най-фини коприни. Да прави, каквото му душа иска, стига баща ми да беше жив. Какво му е доброто на отмъщението, когато човек губи всичко, което е обичал?
– Аз изоставих всичко, което ме правеше рицар. Изоставих дори честта си, страхувам се, че нищо не е останало.
– Щом нищо не е останало, започнете тогава отново, бъдете нещо, което никога не сте били.
– Аз съм рицар. Нищо друго не знам. Това е единственият начин. Никога няма да намеря покой на този свят, в който живея.
– Тогава трябва да си взема сбогом с вас и Бог да ви е на помощ, сеньор. Знайте, че ще ви обичам до последния си дъх и се надявам никога да не съжалите за онова, което се каните да направите.
Тя извърна лице към стената. Филип се подвоуми, после се обърна и излезе, внимателно затвори вратата на килията зад себе си.
По каменната настилка имаше коричка лед, студът беше толкова остър, че режеше дробовете му. Филип натовари мулето. Бернадет го наблюдаваше, докато пристягаше хомота.