Выбрать главу

– Какво мислите да правите? – попита го тя.

– Ще тръгна към Кабаре. Войниците на Транкавел все още са там и те ще ми помогнат.

– Така ли мислите да си отмъстите?

– Както и Фабрисия ми каза, сам нищо няма да постигна.

– Откъде знаете, че няма да ви съсекат още като ви видят?

Филип посегна към туниката и извади бойното знаме на Транкавел.

– Ще им покажа това. Пък и там ще има войници от Монтайе, които ще си ме спомнят.

– Тя казва, че не иска да тръгвате.

– Но както вие ми казахте, сестро, ако я взема със себе си, тя никога няма да намери покой. Аз съм човек на войната. Тя ще ме моли да изоставя отмъщението си към мъжа, който изтезава оръженосеца ми, макар да знае, че никога няма да намеря покой. Имате право, нищо не може да се направи.

– Да, вярвам, че е най-добре да остане тук. Светът не е място за души като нейната.

Филип улови юздите на магарето. Игуменката се изправи на пътя му.

– Не се връщайте в Монтайе заради собствената си душа. Насилието никога няма да ви донесе покой.

– Вие се криете от света тук нависоко. Лесно е да сте милостиви, когато светът е далеч от вас.

– Няма ли да оставите меча си и да се отдадете на молитви?

– Молитвите няма да защитят нито вас, нито мен от онези, които искат да ни унищожат. Сведем ли глави, само ги улесняваме да ги отсекат.

– А ако живеете, както живее врагът ви, един ден няма да можете да различите него от себе си.

– Благодаря ви за човечността. Истина е, че не съм съгласен с много от онова, което казвате, но ми се ще да приличам повече на вас. Грижете се за нея вместо мен. – Той мина покрай игуменката, но се спря на вратата на конюшнята. – Според вас... тези рани, които имаше преди на ръцете и краката си... виждали ли сте ги?

– Разбира се. Те бяха постоянно изпитание за нея като послушница, а на няколко пъти ги видях и без превръзките.

– Как мислите? Истински ли са били, или тя си ги и е причинявала в някаква форма на лудост?

Бернадет въздъхна.

– Наистина вярвам, че Фабрисия е добра по душа, чиста от грях, колкото една смъртна жена може да бъде. Но не вярвам в тези неща, Филип, колкото и да ми се иска да вярвах. Тя не е като вас, нито е като мен, но това не я прави светица.

Филип кимна и поведе мулето през двора към отворената врата.

CIX

ВИЖ Я САМО тази паплач, помисли си Мартин Наварес. Някога бяха добри бойци. Сега изглеждаха като скитници. Кръстоносците бяха взели доспехите им и оръжията им в Монтайе, на следващия ден половината от мъжете бяха избягали, поели към низините или обратно към Каталуния.

Скоро след това ги нападнаха кръстоносни патрули в гората, шестима добре въоръжени мъже, докато те сами те притежаваха само тояги и голи ръце. Биха се отчаяно и повечето от хората, които му бяха останали, умряха в този ден. Но бяха спечелили. Взеха оръжията на кръстоносците и конете им.

Зимата обаче им докара глад, бяха бездомни и само седмина. Трябваше да почакат до пролетта, за да намерят отново работа. При кръстоносците или при катарите. Дотогава се налагаше да намерят начин да оцелеят.

Бяха се снишили на границата с дърветата и наблюдаваха дима, който се издигаше от комина върху покрива на манастира.

– Ето къде ще останем, докато снегът се стопи – рече Мартин.

– Жени и храна – обади се един от тях. – Отдавна не съм имал и едното, и другото.

– Ще ни видят да идваме – възрази друг.

– Бихме могли да им напишем дълго поздравление на велен, да им кажем за нашите планове и да го изпратим на Вси светии – каза Мартин. – Няма да им значение. Няма какво да направят, за да ни спрат. Те са шепа женоря.

– Има стена.

– Висока достатъчно, за да пази от вълци и ядосани джуджета – каза Мартин и другите са разсмяха. – Тук Хуан е най-високият. Той ще я прескочи и ще ни отвори вратата.

Тръгнаха през снега. Всички бяха католици и някои се смутиха, че се готвят да плячкосват манастир. Но Мартин все още беше техен командир и досега ги беше измъквал. Освен това всички бяха едно. Вече никой не можеше да се отдръпне.

Дъхът му замръзваше във въздуха. Вървеше бавно, с приведена срещу вятъра глава, премисляше непрекъснато разговора с Фабрисия.

Ако си тръгнете оттук, сеньор, повече никога няма да ви видя. И двамата го знаем. Ще ви убият. Помните ли, че се помолихте двамата да сме заедно? Ето, Бог ви даде своето чудо. Отговори ви. Но сложи и цена на своя дар и цената е да изоставите отмъщението си.