Затича по стълбите. Откъм конюшните чуваше писъци.
До този момент изненадата му беше давала предимство. Но ако в манастира имаше повече от наемниците на Мартин, те щяха да го надвият. Не можеше да го позволи. Къде бяха Фабрисия и останалите? Предположи, че се крият в помещението за събирания. Трябваше да спре копелетата, преди да стигнат дотам. При почти всяка битка, в която се беше бил, използваше някакво предимство, било с доспехите, било с обучението. Но тези хора бяха наемници, професионалисти; трябваше да е бърз и безмилостен.
Държаха Бернадет на пода на конюшнята, монашеската ѝ забрадка и одежда бяха свалени, ризата ѝ – вдигната към бедрата. Не бяха поставили пазач; Мартин си правеше удоволствието с нея, а другите го гледаха и надаваха окуражителни викове. От вратата Филип ги прецени с поглед. Само четирима. С бързина и късмет можеше да успее.
Свали плаща си, за да не ограничава движението му. После се вмъкна в конюшнята.
Първият наемник не го видя. Филип описа широка арка и стовари меча си върху тила му. Мъжът не носеше шлем, който да го предпази, и беше мъртъв, преди да рухне на земята. Вторият беше по-бърз от останалите, измъкна меча и дори успя да парира първия удар на Филип.
Втория удар той нанесе ниско и не уби мъжа, но разпори корема му и го повали на земята.
Мартин все още се мотаеше с оръжията си. Другарят му се нахвърли на Филип. Той възпря удара му, но политна назад към едно от отделенията. Войникът се възползва от предимството си; не го разпозна като рицар, вероятно мислеше, че лесно ще го убие. Замахна втори път, остана непокрит за противоудара и падна.
– Ти! – изуми се Мартин. – Ти беше в Монтайе!
Нахвърли се върху него, замахваше отново и отново. Филип се отдръпна, препъна се в един от падналите войници и падна по гръб. Мартин свали меча си, прицели се в главата му. Филип отново парира, мечът се изплъзна от захватката му. Оръжието му отскочи по плочника.
Мартин отново замахна, Филип се претърколи настрана. Острието мина на косъм от него, изтръгна искри от камъка. Не успя да се изправи, а без меча си беше безпомощен. Наварес държеше върха на своя, насочен към гърдите му, и се приготвяше за последния удар.
И тогава Филип я видя, зад него. Разбра, че ще го направи и това някак му се стори по-лошо от това сам да умре. Мартин можеше да отнеме живота му, но другото щеше да погуби душата на Фабрисия.
– Недей! – изкрещя Филип към нея.
За миг испанецът се поколеба, хвърли бърз поглед през рамото си. Дали видя как Фабрисия стоеше зад него с вдигнат нож? Щеше да нанесе удара, нямаше съмнение.
Филип го изрита с десния си крак, Мартин падна на плочника. Филип скочи на крака и грабна ножа от ръката на Фабрисия, приготви се да се бие, но вече беше безполезно. Мартин Наварес умря с изненадано изражение на лицето си. Очите му, пълни с толкова пламък миг по-рано, се замъглиха. Мечът се изплъзна от пръстите му, докато кръвта му течеше и се събираше под главата му.
Беше разбил черепа си на камъните.
Внезапно всичко застина. Бернадет хлипаше в ъгъла, един от войниците на Мартин умираше в дълга агония, риташе и крещеше. Но засега убийствата бяха приключили. Фабрисия стоеше притихнала. Лицето ѝ беше бяло. Не помръдна дори когато я прегърна.
– Спаси ми живота – рече той.
– Щях да го убия – каза Фабрисия.
Истина беше. Видял беше изражението на лицето ѝ. Силите я изоставиха и тя се отпусна в ръцете му.
– Не биваше изобщо да те оставям – рече той. – Съжалявам.
Вдигна я и я изнесе от конюшните.
CXI
В СЪВЪРШЕНИЯ свят на Дявола, помисли си той, наемниците щяха да ме убият, да изнасилят Фабрисия и после и нея да убият за собствено удоволствие; в света на катарите техните души щяха да се съединят с Бог в далечния му Рай, а Наварес и разбойниците му щяха да се върнат на вонящата Дяволска земя в други тела, за да повторят деянията си.
Но този път не беше станало, както Дяволът би искал, защото неговата светица беше избрала насилието пред светостта. Грях беше да убиеш; а беше ли грешно да обичаш някого толкова много, че да убиеш, за да го спасиш? Свещениците и философите можеха да спорят върху стореното от нея, докато слънцето не изстине на небето. Той се радваше, че накрая не се стигна дотам, защото, за да го спаси, тя щеше да унищожи себе си.
Дали върху него щеше да падне проклятие за онова, което беше сторил в Монмерси? Ако беше така, тогава не искаше да е на мястото на Бог в Съдния ден, защото везните, които мереха душите, никога нямаше да застанат в равновесие. Колкото до себе си, той вече не можеше да отсъди кое е доброто и злото в каквото и да било. Наситил се беше на религия. Де да можеха хората да забравят за Бог и вместо това да се опитат да бъдат човечни.