– От другата страна на тези планини не те чака замък – каза тя.
– Сега ти си моят замък. Ще търся убежище при теб и ще те защитавам до последния си дъх.
Той полека поведе мулето по клисурата. На Симон Жорда това щеше да хареса, помисли си той. Съвършената гледка за един християнски свещеник: скромен мъж, който върви през снега, без да има място, където да пренощува, и жена, която се полюлява върху гърба на муле.
– Ами ти? – попита я той. – Без мен ще ти е по-добре. Там, където отиваме, никой не те чака да го лекуваш.
– Освен теб.
– Да, освен мен. – Той погледна назад към нея. – Не мога да ти обещая, че знам какво ще се случи утре.
– Тогава аз ще се възползвам най-пълно от този миг.
Ръката му лежеше на оглавника, тя сложи своята отгоре ѝ.
Филип спря, за да огледа пътя напред, търсеше пътека, но пътеката беше скрита от наскоро падналия сняг. Фабрисия има право, помисли си той. За пръв път никаква крепост не очаква завръщането ми. Нямам нищо.
Ние нямаме нищо.
Освен надежда. Човек не може да живее без надежда.
СТИГМАТА
МАЛКО СА ЯВЛЕНИЯТА, така озадачаващи, колкото е стигмата.Стигмата представлява белези по тялото, които съответстват на раните на Христос, получени при разпъването му на кръста. Думата е заемка от гръцката дума в множествено число стигма, което означава "белег, печат". Първоначално са я свързвали с римокатолическата вяра; много от стигматиците са членове на религиозни ордени и повече от 80 процента са жени.
Стигматиците получават някои или всичките така наречени "свети рани": на ръцете, на краката и отстрани (от пробождането с копие); както и пробожданията по челото от трънения венец. Други съобщават за форми, които включват кървави сълзи, примесена с кръв пот или белези от бичуване по гърба.
При някои стигматици раните кървят, после кървенето спира, мнозина показват инедия, това е способността да се живее дълъг период от време почти без храна и вода. Стигматиците често са екстатици в периодите, когато получават раните си, те са завладени от своите емоции.
Някои християнски богослови вярват, че стигмата е резултат от изключителна религиозна отдаденост и от желанието да се уподобят на страдащия Христос. Съобщенията за поява на стигми се появяват след тринайсети век, когато започва изобразяването на разпънатия Христос и този образ получава широко разпространение в западноевропейското изкуство.
Свети Франциск от Асизи е един от първите стигматици, за които се споменава в християнската история. Първият му биограф Томазо от Селано съобщава това в своя труд Животът на свети Франциск през 1228 г.:
...По ръцете и краката му започнали да се появяват белези от пирони, точно такива, каквито ги видял малко по-рано на разпънатия мъж над него. Китките и краката му изглеждали като прободени от пирони, главичките на пироните се появявали на китките му и от горната страна на краката му, а върховете се появявали от другата. Белезите били кръгли на дланите на всяка ръка, с цилиндрични форма, малки късчета плът се подавали от другата страна на дланта и тази част приличала на края на пирон, извит и закован обратно. По същия начин белезите от пироните се появили отпечатани на краката му и преминавали през останалата плът. От дясната му страна имало голяма рана, като че е бил прободен с копие, и тази рана често кървяла, затова туниката му и панталоните му били обагрени от свещената му кръв.
Оттогава между триста и четиристотин християни са показвали появили се от само себе си наранявания и твърдели за едно или повече от тях, че са като Христовите рани, получени на кръста.
Един от най-известните съвременни стигматици е Падре Пио от Пиетрелчина. Той имал стигма на двете си ръце и на краката си, раните били изследвани от няколко съвременни лекари. Никога не била поставена някаква диагноза, не били открити и следи от инфекция. Двама от лекарите обаче коментирали гладките ръбове на раните и пълната липса на оток. Подобно състояние на рани им се сторило изключително необичайно, всеки лекар би казал, че са необичайни.