– Фабрисия, да имаш видения и видяното от теб наистина да се е случило, не е едно и също. Известно е, че момичета на твоята възраст, преди да се... омъжат.... имат такива видения.
– Тогава един монах, свещеник или дори монахиня биха могли да виждат Бог и да знаят, че видението им е истинско, но щом видението е на младо момиче, тогава то е някаква лудост? Това ли казвате, отче?
Невъзможно беше, разбира се, висшата сила да избере подобно момиче, за да му се разкрие. Симон предположи, че най-вероятно е обсебена.
– Къде ти се явиха виденията?
– Веднъж в църквата "Сент Егиен", докато се молех пред олтара ѝ. Тя слезе от пиедестала си.
– Движила се е, така ли?
– Да, отче.
Симон въздъхна, прояви сдържаност. Това ли беше източникът на предполагаемата ѝ отдаденост към Бог?
– Придаваш голямо значение на едни полети на въображението, Фабрисия Беранже.
– Така ли мислите, отче? – попита тя и го погледна толкова прямо, че той отклони очи. Отчаяно му се искаше да я докосне.
– Трябва да се изповядаш – рече той.
– Да се изповядам? Съгрешила ли съм?
– Разбира се, че си съгрешила!
– Но аз не контролирам виденията.
– Това няма значение. В тази... фантазия... тя обърна ли се към теб с думи?
– Обърна се. – Вдигна дясната си ръка и я сложи на гърдите си. – Чух думите тук, в сърцето си.
Очите му проследиха разтърсващото преминаване на пръстите ѝ от рамото към гърдите ѝ. Симон си представи порцелановата нежност на гръдта ѝ под коравия лен, бледата вена, която подхранваше изпъкналата пъпка на зърното ѝ.
Кожата ѝ ухаеше на лавандула и мускус, а под трапчинката на пъпа ѝ имаше пръснати най-фини косъмчета, видими единствено на златистия сноп слънчева светлина, който падаше на леглото ѝ в късния следобед.
Гърбът ѝ беше гъвкав и строен, извиваше се като змия, когато се пъхна между бедрата му...
Той скочи, блъсна стола и разля виното си на пода. Дяволът отметна глава и се изсмя гръмогласно. Фабрисия го гледаше слисана.
– Нищо не може да се направи за теб! – извика той и след тези думи избяга навън.
X
СИМОН ЗНАЕШЕ, че повече не бива да стъпва в къщата на каменоделеца, защото това щеше да е пълна лудост и да предизвика нещастие. Но трябваше да разбере какво е казала Фабрисия за разговора му с нея и затова един ден намери повод да поговори с него в църквата "Сент Антоан". Преди да си вземе довиждане, попита сякаш между другото.
– Да е споменавала отново идеята да се замонаши? – попита той с престорен бегъл интерес.
– Не, отче, не е повдигала въпроса, макар че беше изключително разтревожена. Изобщо не прилича на себе си. Едва проговаря някоя дума.
Една дълбоко скрита част от него намери тази новина за изключително удовлетворяваща.
– Мисля, че отбелязах някакъв напредък – чу се да казва. – Но трябва да поговоря отново с нея.
– Разбира се, отче. Кога?
– Тази неделя – рече той и остави зидаря да си върши работата.
Отдалечи се, едновременно учуден и възмутен от онова, което беше сторил. Не го правя за лична изгода, убеждаваше се той, не търся начин да се възползвам от нея. Изправих себе си пред изпитание, това е всичко, така Бог е предопределил и този път ще докажа своя дух. Ще победя собствената си плът и ще накарам това момиче да осъзнае по-добре собствената си природа, каквото е желанието на баща ѝ.
Това каза на себе си.
Симон прие поднесените с мърморене почитания на Анселм и сподавения поздрав на съпругата му. Двамата отново го оставиха насаме с момичето до огъня, за да може той да продължи наставленията си.
– Е, Фабрисия, размисли ли над последния ни разговор?
– Размишлявах, отче, за нищо друго не съм мислила.
– А моли ли се?
– С цялата си душа.
– Както и аз, молех се за правилния начин, по който да те поуча по този въпрос. Имала ли си други видения?
– Не, отче.
– Това е добре. Подобни видения, такива, каквито ги описваш, могат да означават какво ли не: например да се е раздвижила някоя сянка по стената или слънчевата светлина да се е отразила за момент върху цветното стъкло на прозореца. Въображението, подхранвано от превелика любов към Бога, каквато, убеден съм, че ти храниш, е склонно към подобни полети. Но в живота, посветен на Светата църква, става дума за себеотдаване и дисциплина, а не за удивяване и възторг. Да живееш като монахиня, не е така просто, както си го представяш. Освен това имаш и дълг към баща си.
– Но не ни ли учи Църквата, че почитта ни към Бог трябва да е дори над почитта ни към нашите родители?