– Има много начини да почиташ Бог. За това не ти трябва да влизаш в манастир. А и щом положиш обет, който трябва да спазваш, този обет те принуждава да водиш живот с дисциплина, която сега не можеш да си представиш. Лесно е да се отречеш, по-трудно е да го спазваш.
– Говорите за обета за целомъдрие ли?
Той се изчерви и впери поглед в огъня, сразен от прямотата ѝ.
– Ти си млада. Според мен не разбираш напълно какво означава целомъдрието.
– И вие сте прекалено млад.
Симон стана и закрачи из стаята.
– Всички се борим с нашата плът.
– Вие сте победили своите демони, отче. Не мога ли и аз да надделея над моите?
– За жена е по-трудно. Тя е по-слаба от мъжа.
– Ако знаехте какво се изговаря зад гърба ми по тържищата, не бихте приказвали така.
Симон се впусна в дълга реч. От нея тя нищо не разбра, но той намери вдъхновение в работите на Йероним[10] и Павел и цитира събития от живота на останалите целомъдрени светци. Обясни ѝ как любовта към божественото била много по-велика от любовта между смъртните.
Фабрисия се притесни още в самото начало на излиянието му, но той май не забеляза.
– Изглеждате развълнуван, отче – рече тя и го прекъсна, когато той подхващаше реч за естеството на любовта според свети Августин.
Остана с отворена уста към нея; смайваща дързост беше някаква си щерка на каменоделец или която и да е жена да обсъжда поведението на монах.
– Трудна ученичка си.
– А пък вие със сигурност сте много млад за положението, което сте заели в Църквата. Баща ми казва, че говорите като бъдещ епископ.
– Ще служа на Бога и ще полагам всички усилия, какъвто и да е санът ми.
– Значи, вече сте размишлявали върху тази възможност?
Тази забележка го обезоръжи напълно. Той беше цистерцианец, Божи човек и тя трябваше да му засвидетелства безусловна почит. Вместо това твърдеше, че чете мислите му.
– Мисля, че ще бъдете добър епископ – заяви тя, но преди Симон да успее да измисли подобаващ отговор, постави поредния си безочлив въпрос: – Защо мъж като вас живее в манастир? Да не би да са ви изоставили като бебе пред вратите му?
Мъж като мен?
– Така ли мислиш?
Истина беше, че неколцина от събратята му монаси бяха хора, които като невръстни деца са били изоставени на стъпалата на манастира. Защо тя си мислеше, че е един от тях?
– Така ли е, отче?
Гордостта му извади на показ най-доброто от него. Той я изгледа над носа си.
– Баща ми е гражданин, който се радва на сравнително голямо уважение. Аз съм най-малкият от синовете му и той правилно е прозрял за мен възможност за развитие в редиците на Църквата.
– Никога ли не сте съжалявали за избора си?
В този именно момент, мислеше си Симон по-късно, той направи най-голямата си грешка. Трябваше да я скастри, задето задава подобни възмутителни въпроси, и да ѝ напомни за положението ѝ. Но не го направи. Позволи си миг на близост с една жена и онова, което последва по-късно, произлезе неизбежно от решението да открие сърцето си.
Защо го направих? Всекидневното му общуване с Бог трябваше да е достатъчен лек за раните на сърцето му. Истинското предателство, извършено от него спрямо Божествената сила, беше отстъплението му пред въпросите ѝ и признанието му, че животът само с Бог за утеха не стига.
– Напротив – рече той, – има мигове, когато съм се чудил какъв мъж бих могъл да съм при други обстоятелства.
– И какъв бихте могли да бъдете?
Бегла усмивка, детска привичка, неочаквано изскочила от спомените му.
– Несъмнено щях да съм грешник.
– Ние всички сме грешници, нали?
– Някои от нас хранят надеждата за изкупление.
Погледите им се срещнаха и той за пръв път с такава сила почувства самотата си. В този миг закопня да е господар на сърцето ѝ и на тялото ѝ. Знаеше, че трябва да се оттегли или е загубен.
– Не съжалявам за изборите, които съм направил за себе си, Фабрисия. Когато погледна към света, към неговите преструвки и суета, към злото, което виждам всеки ден да ни заобикаля, знам, че правилната пътека е единствено търсенето на добротата Божия.
– Ами не сте ли обичали жена, преди да станете монах?
Стреснат, той скочи на крака. С всяка изминала минута Фабрисия ставаше все по-безочлива. И въпреки това отстъпи пред отчайващата нужда да облекчи себе си, макар да знаеше къде може да го отведе тази болка в предателското му сърце.
– Фабрисия, трябва да разбереш. Бях момче, когато баща ми ме предложи на Църквата. От петимата му синове аз съм най-малкият. Той беше – е – търговец на вълна в Каркасон, човек със състояние, което обаче не стига, за да осигури толкова много синове, затова използва влиянието си и откупи монашеско място за мен.
10
Евсевий Йероним Софроний (347 г., Далмация – 420 г., Витлеем), превел Библията от гръцки и еврейски на латински между 383 г. и 406 г. Този превод на Библията е известен като Вулгата. – Бел. Ред.