– Изглеждате тъжен – отбеляза Фабрисия.
– Не съм тъжен.
– Липсват ви братята ви.
Каква тежка истина и толкова открито изговорена. Спомни си първите си няколко месеца като послушник, как всяка вечер беше плакал на дървения нар.
– Баща ми ми даде възможност да се издигна. Отначало беше трудно, но сега съм му благодарен за стореното от него, за това, че ме доведе до Бог и блаженото съществувание.
– И въпреки това копнеете за живот, който да не е чак толкова блажен. Не е ли истина?
Да го беше ударила с котела за чорба, пак нямаше така да се втрещи. Изведнъж се почувства разголен в нейно присъствие. Фабрисия напълно го беше обезвредила.
– Защо ме гледате така? – попита го тя.
Симон се изчерви до корените на светлата си коса.
– Не разбирам какво имаш предвид.
– Очаквам подобни погледи от работниците на баща си и дърводелците, когато отивам до църквата, но не и от монах.
Тя и себе си изненада с тези си думи. Помисли, че той ще я нахока за тях, но вместо това раменете му сякаш се превиха под тежестта на някакъв огромен товар.
Ръцете му затрепериха. Какви красиви ръце! Гладки, нежни и бели, толкова различни от тези на баща ѝ, които бяха покрити с мазоли и целите в белези от порязвания – доказателство за дневните му занимания; ръцете на монаха бяха ръце, които отгръщат страници на книги, фини ръце, които се сключват за молитва.
Когато Симон най-накрая заговори, гласът му беше нисък и тя едва го чуваше.
– Положих обет за вярност към Бог, въпреки че си оставам мъж. Това е клетва, която влече след себе си тежки последствия и се боря с тях всеки ден.
Откровеността му я обезоръжи. Фабрисия съжали, че е била толкова безчувствено откровена.
– Този обет сега може да ти се струва незначителен – продължи той, – но с всяка година ще става все по-тежък на раменете ти. Трябва да помислиш за това, преди да се замонашиш.
– Но вие сте Божи човек. Според вас грешно ли е да се посветя в служба на Бог само защото подобен живот може да ми се стори труден?
– Не е достатъчно да обичаш Бог. Ако положиш обет, трябва да си готова да му служиш през всичките си години, не само една или две.
Той е просто един млад мъж, който иска да е добър човек, помисли си тя, а ако слушаше приказките на майка си, малцина като него бяха останали в Тулуза. Стори ѝ се симпатичен и тъжен и за момент почувства в сърцето си неочакван трепет.
Над площада се спускаше мрак; сивеещата светлина, която се процеждаше през намасления лен на прозорците, почти се беше стопила. Изведнъж без никакви увъртания той каза:
– Много си красива, Фабрисия.
Може би не искаше да изрече мислите си на глас. Стори ѝ се толкова изненадан, колкото беше и тя.
Монахът се изправи.
– Трябва да вървя – рече той.
Пламъците от огъня подскачаха и танцуваха в очите му. Устните му се разделиха, но не за молитва, освен ако копнежът не беше молитва. Фабрисия се почуди какво е да усети допира на тези нежни ръце върху кожата си.
Миг по-късно монахът си беше отишъл.
След като си тръгна, майка ѝ и баща ѝ слязоха по стълбите на светлината на димяща лоена свещ. Изглеждаха озадачени, но нищо не казаха. Майка ѝ май се беше досетила какво се е случило, сигурна беше.
Всички свещеници си приличат, често повтаряше тя.
Симон забързано вървеше по улицата с кръчмите, публичните домове и сергиите на калайджиите. Вечерта наближаваше, часът на Дявола. Волска каруца го подмина със скърцане и той се прислони в свода на една врата, за да се предпази и черната кал от улицата изпод дървените колела да не изцапа расото му. Проститутките приеха поведението му като покана да го вкарат в грях пред епископа и една от тях разголи гръд насреща му и му предложи срещу три дение да се чифтосат до стената.
Симон отблъсна с гневен вик проститутката, която имаше вонящ дъх и развалени зъби като демон. Превърнах се в посмешище; монах, прикован от жена, помисли си той. Посветил съм живота си на съзерцание на божественото; вместо това като някакъв сводник всичките ми мисли са съсредоточени между краката на една женска.
Какво беше казал свети Августин за жените? Вратата, през която влиза Дяволът. Тя е изкушение, поставено от Луцифер да примами към греха човека и да го отдалечи от съвършеното му състояние. Тогава Фабрисия беше съвършеният демон: с коса огън, стройна и зряла като разпукнал се плод.