Не знаеше нищо за подобни подходи. Трудно повярва на собствените си уши, когато се чу да казва:
– Фабрисия Беранже, мисля за теб ден и нощ. И за нищо друго. Изгарям.
Улови ръката ѝ и я изправи на крака. Целуна я, тя се стресна, но не го беше грижа. В този миг у него нямаше нежност; цялото му внимание беше насочено към това да приключи с тази работа, да вземе онова, за което с такова отчаяние копнееше. Като обикновен крадец.
Събори я на твърдия под и вдигна полите ѝ. Фабрисия не му се възпротиви, а той остана безчувствен към болката, която ѝ причини, когато я облада, нито пък чу протестите ѝ. Приключи бързо, имаше внезапен момент на смайване, когато се опита да забави или да спре, а после всичко приключи.
Прекалено бързо дойде този кипящ момент на екстаз и отчаяние, той извика, когато се промъкна в Рая, и веднага отново беше изхвърлен. Последният спазъм едва беше отпуснал тялото му, когато го завладя най-черен срам. Чу как кръвта бучи в ушите му и му се прииска да е навсякъде другаде, но не и там, където беше. Пое дъх и го задържа. Заради този миг ще бъда завинаги проклет.
Призля му от онова, което беше сторил. Скочи на крака, смъкна расото си и избяга от къщата, без да се обърне назад.
XIII
С ДНИ, когато и да вдигнеше очи, Рено беше наблизо. Следеше го като изгубено куче, отскачаше настрани, хвърлеше ли виното си по него, и винаги се връщаше, щом гневът му утихнеше.
Бащата на Рено, Готие, беше церемониалмайстор на собствения му баща, воювали бяха рамо до рамо в Земите отвъд и помежду им се беше създала връзка. Спомняше си как като момче ги наблюдаваше, седнали един до друг като братя на масата в голямата зала да се напиват, да се опират един на друг и гръмогласно да се смеят. Само в тези случаи Филип беше виждал баща си в непристойно положение.
Готие беше изгубил едното си око в Акра при битка със сарацините, а белегът от раната се проточваше от косата до челюстта му, така че едната му страна изглеждаше като направена от восък и оставена много близо до огъня. Придаваше му страховит вид. Прекалеше ли с виното, се забавляваше, като гонеше дечурлигата и слугините из залата с мечешки ревове. Филип си го спомняше като добряк със слабост към захаросаните плодове.
Скараха се точно преди смъртта на баща му, бащата на Рено се улови на служба другаде и Готие почина, преди да се сдобрят. Баща му съжаляваше само за това и на смъртното си легло накара Филип да му обещае, че ще поправи грешката. Той има някъде незаконен син, рече баща му.
И така, когато Филип беше обявен за господар във Верси, той изпрати хора да го намерят, за удивление и облекчение на всички.
Синът пристигна на Вси светии. По-кишав ден Филип не помнеше, дъждовните струи се лееха право надолу от небе с оловен цвят, нямаше никакъв вятър, а калта беше до глезените. Рено седеше на петнисто конче, хълбоците му трепереха от студ и нещастие, от двете му страни го съпровождаха двама оръженосци, съвсем малко по-големи от него.
Камбаните на параклиса бяха ударили за литургията в деветия час, а вече беше почнало да се смрачава. Портиерът и ратаите от конюшнята отидоха при Рено, за да го посрещнат, всичките бързаха да се върнат при огъня в голямата зала и топлата чаша с вино с подправки. Рено не беше яко момче дори тогава; имаше бебешки къдри и лице на посърнал ангел. Но най-впечатляващи бяха очите му, които бяха изумително сини.
– Измръзна ли? – попита Филип.
– И повече съм мръзнал.
Така ли? Носеше само кожен плащ над тънка туника. Филип беше виждал давили се кучета с по-добър вид.
– Добре, младежо – рече той. – Какво ще кажеш за топлина от огнището и горещо пиво? Какво ще кажете, млади сър?
Момчето се подвоуми с тържествено лице.
– Най-напред трябва да се погрижа за коня си.
– Дядо ти ли те научи на това? Добре, тук имаме конярчета, които да се погрижат за него.
Възнамеряваше да го свали от коня, както би свалил дете, но вместо това Рено се спусна по седлото и последва Филип до замъка със скръстени зад гърба ръце.
Той ще се справи, помисли си Филип.
Докато момчето стоеше до огъня, от него се издигаше пара. Дори устните му бяха сини. Мъжете се разсмяха, а жените се засуетиха.
– Казвам се Рено – каза момчето.
– Знам кой си.
Жените го разтриха с ленени кърпи и мислеха да го съблекат там, направо в залата, но той ги спря.