Оставаха мълчанието и старицата при градската стена.
Градът на свой ред се взираше в него. Той споделяше тайната с най-долния крадец, най-низшия просяк отвръщаше на погледа му от мръсните улички и разпознаваше греха му до най-малката подробност.
Избегна прокажен, който го подмина на улицата, докато потракваше с дрънкалка, за да извести приближаването си, но кой кого щеше да зарази, запита се Симон. Спусна се по улицата на касапите, кръвта от касапниците им течеше през море от кал и боклуци. Мухите се рояха за угощението. Там лежи душата ми.
Скита с часове слепешката, преди да се прибере в приората, където отиде направо в килията си и се отдаде на молитви. Знаеше, че веднага трябва да изповяда стореното пред приора.
Де да можеше отново да върне времето към сутринта, да заличи онова, което беше неотменимо. Искаше да ридае, а не можеше. Всеки път щом затвореше очи, виждаше противния си грях.
Изповяда се пред приора и след ден се случи нещо любопитно. Отново започна да я желае.
Желанието му започна с извратен шепот в главата му, отначало едва чут сред писъците на самоненавистта. Но преди втория ден да изтече, тя отново започна да го преследва дори когато се опитваше да я изтръгне от себе си. Докато се молеше окаяно за опрощение, част от него искаше отново да съгреши.
Стоеше в килията си, преструваше се на болен. Загрижен, приорът изпрати болногледача, който предписа билкови отвари и разбира се, кръвопускане. Симон прие лекарството му смирено и без да се оплаква. Знаеше, че трябва да предприеме нещо срещу натрапчивите си желания, ако иска да спаси душата си, и когато начинът и средствата се показаха от само себе си, духът и умът му бяха така сломени, че не се възпротиви изобщо на ужасния лек.
XV
Върналото се за кратко лято трябваше да се заплати. Времето се промени от юни насред зима само за ден, вятърът се обърна от север и дъхът му беше леден, небето имаше цвят на мъртвешки саван.
Симон вдигна качулката на плаща си, когато порив на вятъра обърна дъжда и го заля. Навън простолюдието от цялата област около Тулуза се тълпеше из улиците пред манастира "Сен Сернен" с целия си вонящ плам за търговия и съвкупление независимо от времето. Животът трябваше да продължи. Дребното конче на Симон се отдръпна от волска каруца, която се движеше колебливо по замръзналата каменна настилка. От двете му страни го заобикаляха носачи на вода и продавачи на лук.
Някаква ръка улови поводите. Пресвети Иисусе, спаси ни; сигурно е чакал цяла сутрин пред портите. Дали да не се престори на нетърпелив или на ядосан?
– Анселм! Какво означава това? Имам работа. Пусни поводите, ако обичаш.
– Отче, само малко от времето ви.
– Тази сутрин ме чакат неотложни дела. Ти не трябва ли да си на работа?
– Казаха ми, че вече не се нуждаят от услугите ми. Друг зидар е нает, за да довърши поръчката ми.
– И какво ми влиза в работата?
– Мислех, че мога да започна в най-скоро време работа по манастира.
– Невъзможно. Приорът промени мнението си. Помоли ме да наема друг за тази поръчка.
Симон се опита да дръпне поводите от него, но те бяха свити в юмрука на зидаря и само отрядът от йомените на графа можеше да ги освободи.
– С какво съм обидил Църквата?
– Не разбирам за какво говориш?
– Отче, моля, кажете ми какво съм направил, за да мога да поправя грешките си.
– Постъпвам така, както ми нарежда приорът. Трябва на него да зададеш въпросите си. Сега те моля да се отдръпнеш.
Дръпна поводите, но Анселм държеше здраво, а дясната му ръка се уви около китката на Симон. Симон извика от болка и Анселм отстъпи, сякаш се опари на огън.
– Простете, отче.
– Насред улицата ли ще ме нападаш?
– Хиляди пъти простете. Но... вярвах, че вие ще можете да ми помогнете. Загубен съм.
Над тях по гредите на Портата на графовете[11] дяволите къс по къс разпарчетосваха прокълнатите. Отхвърлянето ми от Рая, помисли си Симон, предадено с красноречивата калиграфия на Бог. Вече отидох прекалено далеч, няма връщане.
– Съжалявам за нещастието ти, Анселм. Но не знам нищо за това. Сега ти пожелавам приятен ден.
Анселм остана с отворена уста насреща му, но после объркването му се обърна в гняв. А, сега вече разбра, помисли си Симон. Какво ли ме е издало? Дали не е собствената ми непримиримост? Безразличието ми към положението му? Защото зидарят ме хвалеше като добър човек и до този момент не му беше хрумвало, че може да греши. Той работи с твърдата сигурност на камъка, а такъв човек не може истински да улови вечно менящата се, вечно приспособяващата се природа на душата.