Какво ще направи сега Анселм?
Нямаше да му се наложи да разбере; той удари кончето си по задницата с тоягата си и забърза в посока към Капитол[12]. Анселм тръгна след него, но беше ограден от свитата на преминаващ на кон рицар, който се прибираше в замъка си. Симон се обърна да погледне назад само веднъж, видя Анселм да стои пред портата като олицетворение на отчаянието, около него Тулуза вреше, кипеше и се веселеше. Той се завъртя около себе си, сякаш се е изгубил, улови глава в ръцете си, после удари коленете си с юмруци. Хората го зяпаха, мислеха го за луд, пристъпваха предпазливо около грамадния мъж с ръкавици без пръсти и юмруци като чукове.
Симон подмина някакъв просяк на улицата, присвит в канала, с превръзки върху кървящите си рани. Не всички умоляващи страдаха, някои от тях имаха фалшиви наранявания, връзваха парцали, натопени със сок от черница към здравите си крайници, за да изпросят милостиня и да печелят с измама. Денем се провикваха печално, а нощем се спотайваха из уличките, за да прережат гърлото на почтения човек и да му вземат сребърните монети.
Погледна изпотрошените му зъби, лъжливите му очи. Все едно себе си виждаше в огледало.
Когато Анселм се прибра у дома, първото, което направи, беше да удари с юмрук вратата и да разцепи дървото, от кокалчетата му пръсна кръв. Елионор ахна и се втурна към него, той я отблъсна. Обърна се към дъщеря си.
– Какво ти е сторил?
Ужасена, Фабрисия се отдръпна назад към стената.
Елионор застана между двама им. За пръв път виждаше съпруга си такъв.
– Какво ти става, съпруже? Говори. Плашиш ни.
Погледът му беше подивял.
– Освободиха ме от работа по заповед на епископа. Без да ми обяснят причината. Когато говорих със свещеника от Сен Сернен, той каза, че приорът е наел друг за поръчката, която беше обещал на мен.
– И какво общо има това с Фабрисия? – попита Елионор, но още докато изричаше думите, разбра. – Свещеникът! – тя удари с юмруци широките гърди на съпруга си. – Какво ти говорих? Защо не се вслуша в думите ми?
Анселм улови ръцете ѝ и погледна към Фабрисия.
– Истина ли е? Насилил ли те е?
Тя не можеше да проговори. Елионор обаче можеше.
– Каза, че е добър човек! Няма добри мъже, няма такива в Църквата!
Анселм взе дърводелското си шило и тръгна към вратата.
– Ще убия това копеле – рече той, но двете жени го настигнаха веднага и всяка улови една от ръцете му.
– Не! – пропищя Елионор. – Помисли за нас! Какво ще правим без онзи, който печели хляба? За това помисли ли? Няма да знаят милост към нас, убиеш ли свещеник!
Анселм се поколеба, позволи им да го издърпат обратно в къщата. Знаеше, че Елионор е права. Нямаше какво да направят, срещу Църквата бяха безсилни.
Още същия ден взеха решение. Анселм го обсъжда в дългия следобед с жена си и заключиха, че нямат друг избор. Симон сигурно беше убедил приора да махнат Анселм от поръчката, приорът пък беше убедил епископа, а щом епископът беше срещу него, той нямаше да намери работа в нито една църква в Тулуза. Почуди се каква ли история е разказал Симон за него. Или просто е казал истината. И в двата случая плащаше зидарят.
– Ще се отправим на юг, към Албигоя – каза той на съпругата си. – Там, надолу, пет пари не дават за епископа. Ще започнем отначало.
Той погледна Фабрисия и отново го завладяха гняв и жалост. Как му се щеше да може да размаже черепа на свещеника.
– Защо не ни е казала? – попита той жена си.
– Опитала се е да те предпази – отговори тя и той на мига разбра, че има право.
– Тръгваме в края на седмицата – обяви той. – Тоя смрадлив град. Може би ако отидем достатъчно на юг, ще намерим малко покой. Дано това копеле изгние в Ада.
XVI
КАМБАНИТЕ удариха за литургията на деветия час, а той все още не беше се завърнал. Рено отиде с кон до селото да го потърси. Откри коня на сеньора да пасе пред църквата.
Влезе вътре. В сакристията гореше кандило. Трябваха му миг-два, за да привикнат очите му с мрака, после слезе по тесните стъпала към криптата. Стъпките му отекваха по каменните плочи.
Филип беше запалил свещ близо до гробницата ѝ и лежеше свит отгоре ѝ, увит с плащ от заешки кожи. Дъхът му замръзваше във въздуха. Тук долу смъртта беше навсякъде, членовете на пет поколения назад от семейството на барона[13] бяха погребани в това подземие и вече не оставаше много място.
12
Сградата, в която са се събирали градските управници на Тулуза. Строежът на първата сграда започва около 1190 година. До ден-днешен на това място, макар и след преустройства и промени през вековете, на самата сграда и площада пред нея се помещава градската управа, а също театърът, операта и симфоничният оркестър на Тулуза. Името е препратка както към хълма Капитолия в Рим, така и към думата "капитулум" – място за събиране на управниците. – Бел. Прев.
13
Барон е благородническа титла, най-ниска в перската система, и често се равнява по значение на "феодал". Ако един барон притежава феод, той се нарича барония. Баронските титли в Средновековието са наследствени. Във Франция баронът по ранг е между виконта и рицаря. – Бел. Прев.