– Какво правите тук? – попита Рено.
– Сбогувам се.
– Ще замръзнете до смърт.
– Не ме интересува.
– Смъртта е лъжлив приятел, господарю. Прави така, че да забравите за дълга си и за онези, които все още са живи и разчитат на вас.
Филип потри грубия камък с облечен в ръкавица пръст.
– Сигурно е страдала, преди да умре. Не заслужаваше да страда. Така и не разбрах защо на смъртта ѝ трябва толкова време, преди да свърши своето. Особено при онези, които не са жестоки. Тя заслужаваше по-добра участ.
– Така е. Заслужаваше.
– В Земите отвъд имах приятел. Южняк, от Лангедок. Добър човек. Веднъж видях как удря някакъв главорез заради жестоко отношение към кон. На два пъти спаси живота ми. Беше отдаден на вярата си, редовно се причестяваше и никога не беше сторил зло на човек. Умря по начин, който човек не може и да си представи. При една схватка го раниха в корема и краят му дойде след седмица, не спираше да вие от болка. Заслужаваше по-милостива смърт. Други мъже носеха кръста, докато изнасилваха жени, най-голямо удоволствие им доставяше да изтезават затворниците си, тези мъже преживяха войните в добро разположение на духа и крепко здраве. Признавам, че не проумявам делата Божи, нито живота, който ни е дал.
– Но ние сме тук и трябва да направим най-доброто.
Филип се разсмя. Всъщност смехът му приличаше повече на пролайване от изненада или пък беше учуден, че е говорил така открито със своя оръженосец. Седна.
– Да, имаш право. Трябва да изпълним дълга си. И въпреки това... – Той проследи гравирания надпис с името на камъка. – Понякога, ако мъж или жена изчезнат изведнъж от света, той се изпразва.
– Тя не ви е напуснала, без да ви остави нищо, което да ви напомня за нея.
– Този мой завързак отне живота ѝ.
– Сигурен съм, че не е искал да живее без майка си. И той е толкова онеправдан, колкото сте и вие в тази скръб. Ами какво ще кажете за добрата си съпруга, която е сега в Рая, милостив да е Бог? Тя би ли искала да го изоставите?
Филип седна бавно с неохота и го тупна по рамото.
– Откъде се извъди такъв мъдрец, когато си само на тринайсет? Имаш право. Стига вече. Покажи ми моя син.
Дойката, която го държеше, имаше повехнала кожа и мило лице и май не пусна бебето с желание. Синът му вече беше на половин година, сукалче, което риташе, усмихваше се и дъвчеше като гладен дървар юмрука му. Видя баща си и го дари с беззъба усмивка.
Филип беше влязъл в стаята, готов да се изправи срещу врага, който беше убил съпругата му, но тази единствена милувка го остави разголен и обезоръжен.
– Той е съвършен – рече на Рено, сякаш детето му някак случайно му е подадено.
– Добро момче е. Има вашите черни къдрици.
– Но очите на майка си. Виж, Рено, същите са. Сякаш тя ме гледа.
– Расте буйно. Погледнете го. Един ден ще е великан като вас.
– Чувствам нея в него.
– Трябва му име, господарю.
Филип се обърна към дойката.
– Досега с какво име го наричахте?
Тя сведе глава.
– Р'tit т 'sieur[14], господарю.
– Не е ли благословен от свещеник?
– Когато се роди. Свещеникът го нарече Филип, като вас.
– Не, не искам да е като мен. Филиповците на този свят воюват, а всъщност трябва да градят мир. Ще го наречем Рено и се надявам да порасне добър млад мъж като моя оръженосец тук. Страните на Рено порозовяха, преизпълнен с гордост. Филип върна детето на дойката. – Предадох ги, предадох и двамата. Оставих ги, а трябваше да бъда с тях. Повече никога няма да позволя да стане така.
ЧАСТ ВТОРА
XVII
В ЧАСА ПРЕДИ СЛЪНЦЕТО да се скрие зад планините, наставаше миг, в който светлината беше съвършена. Фабрисия имаше чувството, че може да протегне ръка и да докосне всяка недорасла туфа мащерка, лавандулов храст и дъб джудже от garrigue[16]. В долината отдолу житните ниви, пасбищата, полята приличаха на гигантска шахматна дъска.
В долината бадемовите дръвчета бяха напъпили, сезонът се променяше и въпреки че слънцето все още беше бледо, а огънят в огнището не топлеше, освен ако човек не седи досами него, времето беше започнало бавно да се затопля. По улиците се стичаше топящ се сняг, ледът, който висеше от покривите и гредите над вратите, постоянно капеше през деня, а останалият по усойните улички сняг се беше превърнал в сивокафява кал. Въздухът беше толкова чист, че се различаваха сивите клони на брезата и ясена от другата страна на долината.
15
Буквално "Страната на Ок". Езикът "Ок" на френски "langue d'oc" са група романски диалекти, използвани в Южна Франция. В северните части са се говорели диалектите на езика "ойл" (langue d'oil). "Ок" и "ойл" са думите, които са означавали "да". Днес понятието "Пей д'ок" се използва при означаването на произхода на френските вина от област в Южна Франция, доста по-малка от средновековната област Пей д'ок. Но и днес съществува административна област във Франция, която носи името Лангдок (или "Езикът Ок"). – Бел. Прев.
16
От фр., растителност, която е непрекъсната и храстовидна (най-вече зелени кестени, розмарин и др.) в средиземноморските области представлява деградирала форма на гората. – Бел. Прев.