ПО ЛОЗИТЕ имаше зелени пъпки. Някои от лозята бяха на по хиляда години, така ѝ беше казала Елионор. Донесли ги евреите, избягали в Пей д'ок, когато цезарите управлявали Рим. Галите и евреите тогава живеели заедно, разказа ѝ тя, из земята, в която се говори нашият език, е имало градове много преди в Париж да има крал, а в Рим – папа.
Много различни лози са били присадени тук, говореше майка ѝ. Не слушай баща си. Той е добър човек, но е от Севера, какво ще знае той за истинската история на света? Кръвта ти е богата, ти самата си филиз от много лози. На Север се женят за сестрите си и броят с пръстите на ръцете си. Тук, в Пей д 'ок сме опознали целия свят; евреите и тяхната кабала, маврите и тяхната алджибра и познанието им за звездите, тамплиерите, които донесли плата муселин и екзотични плодове.
Ти си присадена лоза. Когато баща ти говори безсмислици за своите светци и неговото Възкресение, не забравяй това.
– Защо носиш ръкавици днес? Зимата свърши. Така пече, че гъска можеш да опечеш на калдъръма.
– Студено ми е – отговори Фабрисия.
– Не може да ти е студено, глупаво момиче такова.
– Не може да е лято. Още не е минал празникът на Богородица.
– Слънцето не го е грижа за празниците. Щом е топло, е топло. Куцаш. Какво има, момиче? От снощи се държиш странно. Къде отиваш?
– На пазара.
– Покажи ми ръцете си!
Фабрисия впери поглед в нея. Защо изобщо се опитвам да я лъжа? Тя винаги разбира.
Започна да сваля ръкавиците си. Сега ще има проблем.
Може би най-накрая ще ме чуят, ще ме оставят да стана монахиня. Някой потропа на вратата. Елионор се поколеба.
– Кой, за Бога, е това?
– Мадам Беранже! – извика мъжки глас. – Бързо!
– Ще видя кой е, но после държа да науча какво криеш! – заяви тя на Фабрисия и отвори вратата.
Блъснаха я настрана четирима запотени мъже от работниците на Анселм, които си проправиха път с пъхтене. Носеха Анселм, краката, ръцете му, колана и ризата, всичко беше в кръв. Вдигнаха го на масата в кухнята.
– Свети Боже! – възкликна на езика ок Елионор и разблъска мъжете, ридаеше от мъка.
– Мъртъв ли е? – извика Фабрисия.
Анселм не беше мъртъв. Прокашля се, изплю кръв на масата и по ризата си. Жив беше, но животът му висеше на косъм. Елионор залюля главата му в ръцете си.
– Какво си направил със себе си, съпруже? – тя огледа мъжете. – Падна ли?
– Каруцата беше – рече един от мъжете и избърса кръвта от ръцете си в ризата. – Тъкмо приключихме разтоварването на няколко камъка, когато конят се уплаши и потегли. Пропусна копитата, но не и колелата.
– Натоварена ли беше?
– Свалили бяхме повечето от камъните, но видях как колелото мина през гърдите му. Чух ребрата му да пукат.
– Какво да правим? – попита най-младият. – Няма лекар в градчето, който да разбира от неговото изцeляване.
– Не ни трябва знахар, а свещеник – рече друг, останалите впериха погледи в него и се умълчаха.
Фабрисия докосна рамото на майка си. Елионор запуши уста с юмрук, за да потисне писъка. Фабрисия не смееше да погледне баща си, от устата му излизаха кървави мехурчета, розова пяна. Звучеше, сякаш се дави.
Мъжете, ужасени, се скупчиха до стената.
– Имат право – прошепна Елионор. – Трябва ни отец Марта.
– Ти мразиш свещеника.
– Така е, но това е неговата религия. Няма да допусна да умре без нея. Единственото, от което се страхуваше, беше да умре без последно причастие.
– Той няма да умре.
– Ще умре, погледни го! – Вдигна ръката му и я допря до устните си. – Нали ти говорех да внимаваш? – Проплака към Анселм, положи глава на масата и захлипа. – Защо някой от вас не му е помогнал! – изкрещя тя, мъжете се присвиха до стената и въпреки ръста си заприличаха на малки деца, които се крият от каиша на баща си.
На Фабрисия ѝ стана жал за тях. Не бяха виновни.
– Един от вас да доведе свещеника – каза тя.
Почти се сбиха кой пръв да излезе през вратата. Наложи им се да си проправят път през навалицата, която се беше струпала на вратата им. Новината за инцидента беше обиколила градеца.
Анселм се опита да вдигне ръка. Клепачите му потрепериха.
– Ели... онор...
– Не говори, съпруже. Пази силите си.
– ... t'aime... топ со... еиг... Обичам те, любима.
– Казвах ти да внимаваш! – отново изплака Елионор.
Фабрисия донесе кофа с вода и парцал, за да измие кръвта от брадата на Анселм. Челото му беше студено и влажно, дишаше хрипливо. Какво ще правим без теб, запита се тя. Приемахме те за даденост толкова дълго време.