– Мъртва беше, Елионор! Това е чудо. Бог ни помилва! Върна ми моето момиченце.
Фабрисия потръпна от студ.
– Дай още една завивка – чу тя майка си да казва. – Премръзнала е. Как така я остави да лежи там в дъжда, дърт козел такъв?
Фабрисия се претърколи на една страна, уви ръце около себе си и присви колене към гърдите си. Кожата ѝ беше студена като мрамор. Беше гола. Как така? Опита се да си спомни. Още повече се учуди на жената, която стоеше в ъгъла на стаята. Беше облечена в дълга синя рокля, с качулка, кожата ѝ сияеше на капещите свещи. Знаеше, че я е виждала някъде и преди.
– Mon petit chon[3]. Добре ли си? Кажи нещо.
– Кой е това? – попита Фабрисия.
– Говори – възкликна Анселм. – Благодаря ти, Боже!
Елионор избърса сълзите от лицето си. Покачи се на леглото и придърпа дъщеря си в прегръдка. Фабрисия усети топлия ѝ дъх на врата си.
– Ти коя си? – отправи въпроса си Фабрисия към пустия ъгъл на стаята.
Анселм се огледа. За втори път този ден страшно се уплаши.
– Фабрисия, на кого говориш? – попита я той.
– Какво стана, татко?
– Не помниш ли? Удари те мълния, докато пресичаше площада пред Сент Етиен.
– Изобщо не трябваше да я пращам – изхлипа Елионор. – Трябваше аз да ти донеса вечерята.
– Не помня – рече Фабрисия.
– Помислих, че сме те изгубили!
– Ти си избрана – каза ѝ жената в синьо.
– Защо да съм избрана?
Майка ѝ седна и я разтърси.
– Фабрисия? На кого говориш? Има ли някого в стаята?
– Няма никого – рече Анселм. Улови лицето ѝ с двете си ръце, накара я да го погледне. – Фабрисия? Какво има? Кой е тук, на кого говориш? – очите му се разшириха. – Нещо ѝ е станало – обърна се той към жена си. – Полудяла е.
Елионор отпусна главата на дъщеря си на възглавницата и я зави до брадичката с мечите кожи. Приглади назад косата ѝ и я целуна по челото.
– Сега си почивай – прошепна тя. После хлопна съпруга си по главата. – Не е полудяла! Какви ги говориш? Трябва ѝ само да поспи. Не виждаш ли сам?
В огнището гореше огън и Фабрисия проследи с поглед как се оттеглят натам и се присвиват на два стола. Анселм свали мократа си риза и я провеси да се суши, от нея се заиздига пара пред пламъците. Двамата с Елионор си зашепнаха, Фабрисия не чуваше какво си говорят.
Жената в синьо беше изчезнала.
– Сега си спомних коя си – каза тя на висок глас.
И когато си спомни, се почуди дали наистина е жива. Постави ръка на гърдите си и почувства ударите на собственото си сърце, биеше някак различно, от време на време притупваше като подритване на бебе в утроба.
Жената не е истинска, реши тя. Това беше просто от ужаса, преживян от разминалата се на косъм смърт, просто бълнуване. Сега щеше да заспи и на сутринта всичко щеше да е забравено.
II
ПИЕР ДЬО ФАРГОН БЕШЕ МЪЖ КАНАРА и само година или две по-голям от Фабрисия. Напомняше ѝ на скулптурите, които баща ѝ правеше за капителите на църквата, уголемени прекомерно за по-голямо въздействие. Кестенявата му коса падаше над тъмните му кафяви очи, едното му око беше по-голямо и по-тъмно от другото. С него не виждаше добре, което правеше вещината, с която владееше чука и длетото, още по-забележителна.
Стоеше надвесен над нея, свъсил лице от тревога. До рамото му застана Анселм.
– Пиер? Ти какво правиш тук? – попита Фабрисия.
Той придоби стреснат вид. Баща ѝ здраво го побутна с рамо.
– Баща ти ми каза какво се е случило – рече Пиер. – Притесних се за теб.
– Няма нищо. Добре съм.
Опита се да се надигне в леглото, но не успя. Краката ѝ бяха прекалено слаби, за да я държат. Майка ѝ разблъска двамата мъже настрана и я принуди отново да легне.
– Казах им на тези двамата да не те притесняват.
Фабрисия си припомни случилото се предишната вечер: как в един миг пресичаше площада, в следващия се събуди вир-вода в леглото си, а майка ѝ и баща ѝ бяха надвесени над нея. Явно не е било сън.
Елионор подкара двамата мъже към вратата, като ги хокаше, че са нарушили почивката на дъщеря ѝ. Донесе ѝ парче хляб и малко горещ бульон да закуси.
– Днес трябва да си почиваш – каза тя.
Фабрисия усети, че е гладна като вълк, и разкъса хляба със зъби. Майка ѝ седеше и я наблюдаваше, сякаш не можеше да повярва, че дъщеря ѝ наистина е тук.
– Пиер какво правеше у нас? – попита Фабрисия, когато изпи бульона.
– Знаеш, че те харесва. Баща ти иска да те сгоди за него.
Фабрисия се усмихна вяло. В този миг женитбата с Пиер ѝ се видя толкова възможна, колкото беше истинска дамата в синьо. В този момент най-доброто, което можеше да направи, беше да забрави и за двамата и да си представи, че си ги е измислила.
3
Mon petit chou (фр.) – израз на привързаност, нежност, "цветчето ми, сърчицето ми". – Бел. Ред