Колелото на каруцата беше оставило отпечатък върху гърдите му. Имаше кървава резка върху кожата му и грозна морава синина се разпростираше по цялата лява страна на гърдите. Тя посегна инстинктивно с облечената си в ръкавица ръка и я положи там, където го болеше. Майка ѝ се взираше в кръвта, която се беше просмукала през вълната и я беше изцапала в ръждивочервено.
– Какво правиш? – прошепна тя.
– Само облекчавам болката му – отговори Фабрисия, истината беше, че не знаеше защо го е направила.
– Какво им е на ръцете ти?
– Нищо им няма.
Анселм въздъхна дълбоко, сякаш каруцата беше лежала на гърдите му и току-що са я вдигнали. Елионор обори глава на ръцете си в отчаяние и зачака отец Марти. Знаеше, че съпругът ѝ няма да умре, докато проклетият свещеник не го опрости.
– Почувства ли мириса? – унесено попита тя. – Колко странно. Лавандула.
– Казаха ми, че умира – рече отец Марти.
– Разочарован ми се струвате – каза Елионор.
– Таксата е същата, умира или не умира. – Очите му проследиха Фабрисия. Анселм измърмори няколко думи като изповед и отец Марти допря ухо до устните на баща ѝ, за да чува. Той повтори думите на целия ритуал. – Два сола. Как ще ми платите?
– Махни си очите от нея, куче! Имам парите. Прави каквото трябва и се махай.
Отец Марти взе монетите, ухили се за последно към Фабрисия и си тръгна. Елионор го проследи с поглед.
– Сатани. Кажи-речи всичките.
Анселм беше прекалено тежък, за да го местят на леглото, донесоха завивки и възглавници на масата, за да му създадат удобства. Цветът му се беше подобрил и изглежда, не го болеше толкова, когато дишаше. Фабрисия си позволи да отправи молитва да оживее, но не се осмели да изрече думите на висок глас. Казват, че ако Дяволът чуе за какво таиш надежда. Ще дойде и ще си постави за цел да я унищожи.
Стояха от двете страни на масата и гледаха как диша. Елионор галеше косата му.
– Не спирай да се бориш, мой съпруже великан. Не ме оставяй сама на този свят – тя погледна над него към Фабрисия. – Покажи ми ръцете си. Да не мислиш, че съм забравила? Хайде.
Фабрисия свали ръкавиците си. Елионор ахна.
– Свети Боже! Какво е това?
– Изгорих се на огъня, докато махах котлето от огнището. Няма нищо.
– За пръв път виждам такива рани от изгаряне! Ти ли ги направи?
Фабрисия поклати глава.
– Как тогава са се появили? Друг ли ги направи?
– Никой нищо не ми е направил.
– Болят ли те?
– Да.
– Друг знае ли?
Тя поклати глава.
Елионор се осмели да докосне ръба на раната, но бързо отдръпна ръката си като опарена.
– Какво означават?
– Не знам, мамо.
Елионор заобиколи масата и застана зад нея. Обви ръце около талията ѝ и я прегърна. Фабрисия усети, че плаче.
Наблюдаваше мъчителното издигане и снишаване на гърдите на баща си: той отново се закашля и по бузата му се застича нова струйка кървава пяна. Изведнъж се почувства слаба, усети как пада, но Елионор я задържа в силните си ръце.
– Бъди силна, дъще – прошепна тя. – Ще го преживеем.
XIX
АНСЕЛМ ПРИМИГНА и отвори очи. Цепеница подскочи в решетката на огнището. Фабрисия поддържа огъня през нощта. Елионор дремеше на стола до масата и седна веднага щом усети, че се размърдва.
– Анселм, не ставай! Ранен си.
– Не мислех да спя толкова дълго – рече той. – Колко е часът? Слънцето изгряло ли е? – Той спусна крака отстрани на масата. Елионор се опита да му попречи да стане, но той отблъсна ръката ѝ. – Какво правиш? Трябва да ставам и да вървя на работа.
– Не можеш, днес недей. Вчера беше ранен. От каруца. Виж. – Тя му посочи синините. – Свещеникът беше тук и ти даде последно причастие. Всички мислехме, че си мъртъв.
Анселм изглеждаше объркан. Огледа окървавената си туника, съсиреците, които бяха засъхнали и почернели в прорезите на дървото на масата. Постави ръка на ребрата си и се намръщи.
– Понаболяват ме.
– Свети Боже! – Елионор пое дъх и седна. – Невъзможно. Благодаря ти, Иисусе, но не е възможно.
Анселм се изправи, олюля се на пръсти и се улови за масата.
– Колко време съм спал?
– От вчера сутринта, когато работниците те донесоха – отговори тя.
– Виж, драскотина, нищо повече – каза той. – Сигурно съм си чукнал малко главата и толкова. Чувствам се така, сякаш цяла нощ съм пил. – Елионор зарида. Той разроши косата ѝ. – Не го приемай така, mоn соеur[19]. Добре съм.
– Мислех, че си мъртъв!
– Как не – рече той, сякаш е несломим.