Фабрисия наблюдаваше от другата страна на стаята, уви ръце около врата на баща си и вдъхна мириса му; пот и мирис на съсирена кръв, но за нея ухание, сладко като живота. Той я потупа по раменете, объркан от суетенето.
– Наистина съм ви изплашил, а?
– Днес трябва да почиваш – посъветва го Фабрисия и той ѝ позволи да го настани отново на масата.
Обаче по-късно сутринта, докато двете жени спяха, изтощени, той си взе малко хляб, сирене и нова туника и се измъкна през вратата, спусна се надолу по хълма към църквата, за да се увери, че онези мързеливи негодници, които беше наел да носят камъните му, не се разтакават, вместо да работят.
XX
НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН Фабрисия тръгна надолу по улицата към главната порта. Никой не вдигна ръка да я поздрави, нито ѝ се усмихна, съпровождаха я само подплашени погледи, съседите припряно се вмъкваха през вратите на къщите си и си шепнеха. Помисли си, че е заради ръкавиците. Дали някой не е видял кървавите капки? Не, превързах ги с цялото си умение, но не мога да прикрия как кървя, болката, която чувствам. Сигурно е заради това.
Тогава видя отец Марти. Той ѝ се ухили. Добре, нямаше смисъл да бяга, затова спря и го остави да я приближи. Да приключваме вече, той все някак ще осъществи отмъщението си заради наранената си гордост, вътрешната, както и външната.
Свещеникът спря с ръце на кръста.
– Последния път ме изненада – рече той. – Следващия няма да съм толкова непредпазлив.
Болката в краката ѝ беше неистова и тя трябваше да свали тежестта от тях. Облегна се на стената на една от къщите, опита се да прикрие страданието си, за да не проличи на лицето ѝ.
– Какво си правила с тези ръце?
– Нищо. Тази сутрин ми е студено.
– А всички останали от градчето се потят! – Той сграбчи ръката ѝ и свали ръкавицата. – Превръзки! Видях ги и онази вечер, когато дадох последно причастие на баща ти, преди да умре. Какво си сторила на себе си?
Тя дръпна рязко ръката си.
– Какво да правим ние бедните селяци с вас, семейство Беранже? Ти си слагаш превръзки без нужда, баща ти е умрял, а после се съживява. Видях го тази сутрин горе на скелето, поправяше нефа на църквата ми, вместо да лежи под нея. Как е възможно?
– Чудо, отче.
– Но как?
– Deus lo volt.
– Бог го е поискал, да, сигурно. Другите мислят, че е работа на Дявола и че ти имаш пръст в нея.
– Кой го казва?
Отец Марти само се усмихна и тя си помисли: така значи, ще си отмъщава. Ще разгласи, че съм вещица.
– Носят се слухове за теб и Бернар.
– Не разбирам.
– Говори се, че някакви дечурлига го убили с камъни, че бил умрял, преди ти да сложиш ръце отгоре му и да го върнеш към живота. Така както направи с баща ти.
– Нямам нищо общо с това. Майка ми е знахарка. Тя му даде опиум и беладона.
Той се усмихна, но погледът му остана сериозен.
– В градчето до един са убедени, че имаш пръст в това. Превързана ръка! – той се разсмя на малката си шега. – Каква е тайната ти, Фабрисия Беранже?
Тя вдигна кошницата си и закуцука покрай него. Този път той не се опита да я спре.
– Вървиш като Бернар – рече той.
Тя трепваше при всяка крачка. Скоро всички щяха да научат тайната ѝ, не можеше повече да я крие. Благословена Дево, защо стори това, запита тя наум. Сърцето ми е преизпълнено с благодарност, че скъпият ми баща е жив, когато днес трябваше да го полагаме в земята. А ето че сега отец Марти иска всички да мислят, че съм вещица и че мога да вдигам мъртвите от гроба.
Защо не ме оставят всички на мира? Защо това ми се случва?
XXI
МОСТАРДА ИЗГОРИ краката си на огнището, докато се опитваше да достигне провесената от гредата шунка. Сега седеше, мяукаше и ближеше лапите си в ъгъла.
– Не ядеш шунка, ядеш мишки – нахока го Фабрисия.
Тя седеше сама на масата и режеше зеленчуци за котлето. Анселм беше на работа в църквата, майка ѝ беше отишла на пазара. Фабрисия повече я биваше в търговията от майка ѝ, знаеше как да се усмихне и кога да смигне, кога да отметне коса пред момчето на касапина и овдовелия стопанин от съседното село, но днес беше лош ден, тя едва ходеше, краката ѝ бяха в много лошо състояние, затова вместо нея отиде Елионор. Тя чу как нов порой се изсипа върху намазнената тъкан на прозореца и затова нямаше нищо против да си седи до топлото огнище.
Прасето, което ровеше в калта на двора, я предупреди; по-добро беше и от куче, пронизителното му изквичаване ѝ каза, че навън има някого. Тя чу как някой влиза през задната врата. Дъхът ѝ секна, пръстите ѝ здраво се увиха около ножа с костна дръжка. Не че щеше да ѝ помогне, един нож не беше от голяма полза, освен ако човек не е готов да го използва.