– Не се страхувай – усмихна се той.
Тя си спомни последния път, в който човек от църквата се беше появил неочаквано в нейния дом.
– Не се страхувам от вас – излъга тя.
Той свали плаща си, постави го на стол до огнището и седна. Започна да грее краката си, сякаш седи пред собственото си огнище. Завъртя пръстен с огромен кехлибар на пръста си.
– Трябва да се страхуваш. Повечето хора в това градче се страхуват от мен.
– Не, презират ви. Има разлика.
Усмивката му угасна. Защо не мога да запазвам мислите си за себе си, помисли си тя. Като го подигравам, само влошавам положението. Аз съм сама тук и знам, че е дошъл с една-единствена цел, с две, ако възнамерява и да ме нарани. Прехапи устни, момиче, справи се с положението.
Той се приведе.
– Ти за коя се имаш, та ми говориш така? Свали тоя нож.
– Защо, да не мислите, че мога да ви наръгам с него? Може би ще го направя.
– Свали го – повтори той.
Тя остави ножа на масата.
– Мога да те унищожа. Теб и семейството ти.
– В името Божие?
– В чието име си избера.
– Какво искате?
– Знаеш какво искам – рече той.
– И после? Ако го получите, ще ме оставите ли на мира?
– Зависи.
Той стана и заобиколи масата, притисна я в ъгъла. Расото му беше влажно и от вълната се носеше силен мирис. Свещеникът вдигна ръба му, като не отместваше очи от лицето ѝ. Фабрисия трепна.
– Виж – рече той.
Туморът на слабините му представляваше едър, изключително подпухнал къс плът, синеещ в средата като натъртено. Фабрисия усети как ѝ се повдига. Отмести поглед.
– Изцели ме.
– Моля?
– Постави ръцете си на мен, както си направила с Бернар.
– Нищо не съм направила с Бернар. На него нищо му нямаше. Само му помогнах да се изправи.
– Всички знаят какво си направила. С баща ти също. Хората му се кълнат, че е бил почти мъртъв, когато са го донесли тук. Какво си направила? Някаква молитва ли знаеш? Дяволи ли виждаш?
– Нищо не правя – повтори тя.
Плахо погледна отново болния му крак. Толкова деформиран беше, че почти почувства съжаление към него.
– Боли ли ви?
– Все още не – каза той и тя разбра, че се страхува как скоро ще започне.
Фабрисия протегна ръка колебливо. Носеше вълнени ръкавици и въпреки това се присви при мисълта да докосне подобен израстък.
– Какво, толкова мръсен ли съм за теб, че да ме докосваш? Направи с мен онова, което си направила за Бернар! Става ли? Докоснала си сакат, а мен не искаш, така ли?
Фабрисия обхвана израстъка с длан. Кожата му беше бледа, с груби косми, а образуванието, което растеше, ѝ напомняше на пихтия от варена свинска сланина.
– Откога го имате? – попита тя.
– Видях го точно преди Богоявление. Тогава беше буца с размер на орех, не по-голям. Но с всеки ден нараства все повече, пред очите ми. – Гласът му трепна. – Опитах с мехлеми, а една знахарка от Каркасон ми даде билкова лапа, но от нея нямаше полза.
Тя постави ръка на израстъка, затвори очи и се помоли на Богородица.
– Чувствам нещо – рече той. – Какво имаш под тези ръкавици? Покажи ми – улови я за китката.
– Искате ли да ви изцеля, или не искате? Пуснете ме тогава.
Защо му казах това, запита се тя. Дали не съм започнала да вярвам и аз в тези истории?
Той пусна ръката ѝ, после огледа стаята, сякаш търси нещо.
– Усещаш ли мириса? – попита той. – Като лавандула. Билки ли режеше?
Фабрисия също го беше доловила в момента, в който постави ръка на свещеника. Погледна към ъгъла, за да види дали дамата в синьо е там.
– Какво гледаш? – попита той.
– Нищо. Сега трябва да си вървите.
– Видяла си нещо! – настоя той, като че я е уловил в лъжа.
– Не съм.
Свещеникът спусна расото си. Фабрисия вдигна поглед и се почуди какво ли си мисли. Какво беше това изражение на лицето му, страх, ненавист – надежда. Може би и трите заедно. С едно змиевидно движение той грабна ножа и заби върха на острието в дървената маса между ръцете ѝ.
– Не свърши ли работа, ще се върна. Втори път не ме прави на глупак. Семейство Марти обида не забравят.
– Само на никого не казвайте – помоли тя.
– Една наша малка тайна, ок[20]? – Грабна плаща си от огнището и го наметна. – Моли се да се оправя. За твое добро, ако не за мое.
XXII
ДОБРИТЕ МЪЖЕ вървяха по хълма през тесните улички на Сент Ибар. Хората излизаха от къщите си, за да коленичат, когато минаваха. Всички знаеха с дни по-рано кога ще дойдат. Майката на бейла и старият Гастон умираха и двамата бяха пожелали да им се отслужи утешение, за да могат да преминат в другия свят по-добре подготвени. Двамата свещеници щяха да останат в дома на Пон, тъкача, чест, която той остро си оспорваше с други двама селяни.