Никой свещеник еретик не можеше да мине незабелязано където и да е, най-вече Гуилхем Витал. Той беше висок, ъгловат и изпит, а начинът, по който вървеше, внушаваше, че е човек, който безстрашно върви към съдбата си. Беше гладко избръснат и с дълга черна коса, спусната до раменете. Фабрисия си помисли, че точно така би изглеждал Иисус, ако е имал испанска кръв. Неговият другар – неговият сосиус[21] – беше с една глава по-нисък и ситнеше бързо, за да насмогва на широките му крачки.
И двамата носеха дълги черни раса с качулки, цветът на жалейката, за да покажат своята скръб, задето са се озовали в света на Дявола. Привързан на въженце, на шията си носеха свитък с Евангелието на Йоан, единственият свещен за тях текст. Опираха се на дълги тояги, докато се катереха по хълма.
Това бяха свещеници, както и отец Марти беше свещеник, но според нея тук приликата свършваше. Добрите хора никога не заплашваха, ако човек не вярва в техните поучения, не взимаха такса за кръщаването на деца или за погребението на мъртвите. Нито пък живееха от данъци и десятъци, само от доброволните пожертвувания на сrezens, вярващите – дори католиците, – които ги имаха за добри хора.
Еретиците вярваха в Иисус и Евангелието на Йоан, но не и в кръста; литургията, твърдяха те, била светотатство; цялата Римска църква била дело на Сатаната и огнище на цялото проклятие. В проповедите си посочваха, че в заветите не пише нищо, което да позволява на епископите да живеят в разкош, по-голям от този, в който живееха принцовете, и да носят кожи и скъпоценности. Самите те живееха като странстващи проповедници, не притежаваха нищо и нищо не им се плащаше, отказваха да носят оръжие, за да не наранят някого случайно.
Вярваха в следното: всичко, което не е духовно, е осъдено на разруха и не заслужава уважение. И макар да бяха сурови към себе си, с останалите бяха милостиви; приемаха, че не всеки може да живее при такава сурова дисциплина, затова, за да се спаси душата, трябваше само да се повярва в тяхната проповед – да бъде вярващ, – да им показва уважение и да приеме кръщението във вярата точно преди смъртта си.
И затова толкова много селяни излязоха от къщите си, за да се проснат в краката им и да помолят за благословията им, докато минават. Откакто семейство Беранже живееха в Сент Ибар, за пръв път в градеца идваха еретици и Фабрисия не беше разбрала колко много вярващи има само в техния градец.
Тя наблюдаваше любопитна и чак накрая си даде сметка, че са се запътили към нейното жилище. Елионор, която стоеше до нея, изобщо не изглеждаше изненадана от тази чест. Фабрисия осъзна, че майка ѝ го е очаквала, и когато проумя каква е причината, страните ѝ пламнаха от унижението.
Гуилхем Витал спря пред вратата им. Елионор се отпусна на колене.
– Благослови ме, отче, и се помолете да имам добър край[22].
Гуилхем я благослови, после погледна към Фабрисия, предложи ѝ да направи същото. Фабрисия дръпна назад качулката си и сведе глава, но не поиска благословия. Също като Анселм и тя продължаваше да се смята за католичка, независимо какво говореха другите.
Елионор въведе двамата свещеници вътре и ги настани до огнището. Донесе им вода и малко хляб. Ядели малко други неща, така бяха разказвали на Фабрисия, не вкусвали месо, нито пиели вино и не постели само по време на Велики пости, а през цялата година. Личеше и по външния им вид.
Странно ѝ беше да види как някой разчупва хляба, без първо да се прекръсти. След това те коленичиха, за да се помолят на Бог, а когато Елионор се присъедини към тях, Фабрисия също падна на колене. Нямаше да я заболи, помисли си тя, макар че на баща ѝ нямаше да му хареса да го види.
– Ти си прословутата Фабрисия, така ли? – най-накрая попита Гуилхем.
Той протегна ръка към нея, за да се приближи. Костеливите му китки бяха покрити с гъсти тъмни косми. Много беше чувала за него, откакто бяха дошли в планините, за проповедите му, за удивителната му енергия, уменията му на лечител. Физически той беше блед скелет с проницателни сини очи, но поведението му не съответстваше на външния му вид, защото се държеше като мил чичо. – Покажи ми раните си.
21
При катарите всеки съвършен или съвършена има своя соси/сосиус или сосиа (от лат. soci, social). Ако при гоненията единият от двойката е намирал смъртта си, към останалия сам при първа възможност е прикрепван нов. – Бел. Прев.
22
Ритуалният поздрав от обикновените катари към съвършените бил: "Благословете ме, господине (добра госпожо), и молете Бога да направи от мен добър християнин и да ме отведе до добър край". На този ритуален поздрав съвършеният катар или съвършената катарка отговаряли: "Нека Бог чуе молбата, нека направи от теб добър християнин и те отведе до добър край". – Бел. Прев.