Фабрисия погледна към майка си.
– Разказвала си на хората за тях ли?
– Защо трябва да казвам на някого? Те всички вече говорят.
– Затова ли са дошли?
– Какво трябваше да направя? Ти не искаш да говориш с мен по този въпрос. Отец Гуилхем е най-добрият лекар в планините. Всички го знаят.
– Дай да видя ръцете ти – поиска отново Гуилхем. – Хайде, няма да те нараня.
Фабрисия свали ръкавиците си. Гуилхем много внимателно разви парчетата плат, с които Фабрисия ги увиваше. Щом разви превръзката, тя чу как неговият другар пое рязко дъх и отмести поглед.
Гуилхем се намръщи.
– Сигурно изпитваш непоносима болка.
– Случва се.
– Тези рани почти напълно пронизват дланите. Откога са така?
Фабрисия не отговори и той се обърна към Елионор.
– Когато времето се стопли и тя не свали ръкавиците, станах подозрителна. Тогава разбрах. Не знам преди това колко време ги е имало.
Гуилхем приближи ръката ѝ до носа си и помириса. Изглеждаше дълбоко озадачен.
– Няма загнояване, нито лош мирис, нито отделяне на течности. – Той вдигна поглед към Фабрисия. – Как поддържаш раните толкова чисти?
Фабрисия се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. За толкова мършав човек беше много силен.
– Нищо. Само слагам превръзки, за да не тече кръв.
Гуилхем поклати глава.
– Майка ти казва, че имаш рани и на двата си крака. Покажи ми.
Фабрисия седна на рейката и махна обувките си. Една от превръзките беше кървава.
– Това е невъзможно – рече другарят му.
Гуилхем не изглеждаше толкова смутен. Постави единия от краката ѝ в скута си и го огледа отблизо.
– Как вървиш?
– Понякога с мъка.
– С мъка? Сигурно едва куцаш. Как получи такива рани? Нарани ли те някой? Може би баща ти?
– Татко никога не би ме наранил!
– Кой тогава го е направил?
– Никой нищо не е направил.
– Или ти ги направи?
– Не разбирам.
Гуилхем погледна към Елионор.
– Сама си е направила раните.
Фабрисия се извърна и бързо измъкна крака си. Чувстваше как погледът на майка ѝ я прогаря.
– И аз така мисля – рече Елионор.
– Мисли, каквото искаш.
– Няма друго обяснение – рече Гуилхем.
– Но как така няма гной и треска?
– Ти си лечителка, нали? – попита той Елионор с пръст, насочен към билките, които съхнеха на китки над огнището и прозорците.
– Варя отвари и лекове, когато ме помолят. Знам как се приготвят от майка ми, а тя ги знае от своята майка.
– Научи ли на тях Фабрисия?
Елионор поклати глава.
– Сигурно се е научила, докато те гледа. Използва отварите, за да почиства раните. И трябва да призная, че сигурно е много веща, понеже раните са много дълбоки. Волята ѝ е изумителна, защото със сигурност всеки ден изпитва голяма болка.
– Съпругът ми казва, че това са раните на Иисус, разпънат на кръста – рече Елионор.
Гуилхем придоби натъжен вид от предположението.
– Кръстът. Това ужасно изтезание, което Вавилонската блудница се мъчи да възвеличае. Дъщеря ти е взела твърде присърце лъжите им.
Фабрисия побледня. Стресна се да чуе как тези любезни мъже наричат папата Вавилонска блудница.
Витал се обърна отново към нея.
– Не бива да почиташ кръста.
– Според вас аз искам да имам такива рани ли, сама съм си ги направила, така ли? Дали искам всички да ме зяпат, като че съм дявол, как мислите? Светата Дева поиска да е така, не аз!
– Каква дева? – попита Гуилхем.
Толкова нежен глас, толкова властен поглед, с лекота всичко би му изповядала, за да го накара да ѝ каже, че всичко това е въображение на младо момиче. Но тя беше почти на деветнайсет и вече не беше момиче.
А пък и как той би могъл да разбере? Въпреки цялата им любезност и състрадателност и добрите хора бяха толкова убедени във възгледите си, колкото и свещениците.
Фабрисия обу ботушите си и тичешком излезе от къщата, спусна се надолу към полетата, за да остане сама.
XXIII
ЕЛИОНОР БЛЪСНА ВРАТАТА, за да я отвори; от дъжда дървото се беше раздуло. Фабрисия я чу как изкачва стълбата към тяхната стая. По-рано беше ходила до дома на Пон, за да слуша проповедта на Гуилхем.
Чу гласа на баща си.
– Колцина бяха?
– Половината градец.
Огънят беше стихнал до жарава, друга светлина в стаята нямаше. Тъмнината сякаш увеличаваше всеки шум. Чу как мишките притичват из ъглите, после и шепота на баща си: