Валеше трети пореден ден и освободените роби и бедните, всички бяха натъпкани заедно, зъзнеха в тънките си вълнени наметки и дървени обувки. Вонята на телата и влажната вълна беше непоносима. Димът от тамяна само влошаваше положението и в църквата се носеше сладникава смрад. Фабрисия я заболя главата, а очите я засмъдяха.
Отец Марти каканижеше неразбираемо на латински. Никой не му обръщаше внимание. Някакви каруцари отзад бяха довели кучето си, а жената на мелничаря клюкарстваше със съседката си, сякаш бяха на пазара. Младежите от градчето влизаха и излизаха, флиртуваха с дъщерите на Пон и си подхвърляха забележки помежду си.
Елионор се прекръсти, когато отец Марти ѝ даде причастието.
– Ето челото ми, ето брадичката ми, ето ухото ми, ето и другото.
Съседката ѝ се изсмя. Анселм гневно ги изгледа.
След като бяха споделили тялото Христово, изпяха благодарствена молитва, а после излязоха от църквата в мразовитата сутрин. Духаше вятър и в дълбоките прорези из уличките течеше вода, превръщаше ги в лепкава кал, в която ботушите затъваха и се изхлузваха от краката, ако човек не внимава. Пред портата в рова имаше мъртва врана. Лоша поличба.
Присъединиха се към останалата част от градеца в парцалива процесия обратно нагоре по хълма. Издърпаха качулките над лицата си, за да се защитят от студа.
След тях се тътрузеше една жена. Менгарда, последната любовница на отец Марти. Фабрисия позна по изражението ѝ, че може да носи единствено беда. Тя беше навъсено създание с подути, прекалено големи устни. Вървяла гърбом, така беше чула да казва майка ѝ на баща ѝ веднъж, когато майка ѝ си мислеше, че не слуша. Никога не се усмихваше на никого, само гледаше изпод вежди, сякаш всички само нея обсъждат. А тя подозираше, че така и правят. Хората от градеца обичаха да говорят и последната любовница на отец Марти беше тема за разговор като всяка друга.
– Es vertat? – попита тя, когато ги настигна. – Истина ли е?
– Кое дали е истина? – изръмжа Анселм.
– Отец Марти казва, че си изцелила крака му.
Анселм спря и впери поглед в нея, после погледна Фабрисия.
– Какво означава това? – попита той Елионор.
Тя сви рамене.
– Нищо не знам.
– Каза, че тя сложила ръка на бедрото му – обяви Менгарда. – Там имаше рана, стояла от месеци, всеки ден ставала все по-голяма. А на следващата сутрин я нямало.
Фабрисия се почуди дали да ѝ вярва. Дали това не беше поредният слух от отец Марти, който трябваше да я съсипе? Ами уговорката им? Само наша малка тайна, ос? Истина ли беше, наистина ли владееше някаква специална магия? Не, това със сигурност беше някаква игра, която той продължаваше да играе с нея.
Фабрисия погледна към Анселм и Елионор.
– Съжалявам.
– За какво точно съжаляваш? Тя истината ли говори? – попита Анселм.
Фабрисия не отговори. Не им беше казала за посещението на отеца, защото не искаше баща ѝ да влиза в разпра с Марти, нито да го изгонят в нов град заради нея. А и освен това какво имаше за казване?
– Нищо не съм направила – рече тя.
– Той друго говори – програчи Менгарда. – Друго разправя на всички!
Думите ѝ бяха злобни, такива и трябваше да са. Дали наистина Менгарда го ревнуваше, наистина ли мислеше, че Фабрисия е сложила ръка на бедрото на този дявол, защото е искала да го направи?
Менгарда се обърна и хукна надолу по хълма през калта. Анселм издърпа качулката около лицето си. Друг човек, помисли си тя, различен от баща ѝ, щеше да я бие до посиняване. Тя отново го беше засрамила. Само Иисус прави чудеса, а не дъщерята на зидаря.
Приближи се друг човек. Бернар. Той падна на колене пред нея. Клетият глупак наистина вярваше, че го е върнала към живота. Усети как всички ги наблюдават.
– Моля те, недей – промърмори тя, но той не можеше да я чуе, а и да беше, нямаше връщане.
– Бог да те благослови – рече той и постави в краката ѝ два одрани заека и три чучулиги.
– Какво е това? – попита Анселм. – Не ни трябват благодеяния.
– За благодарност към твоята дъщеря, която ме върна към живота – рече Бернар и побягна, сега нямаше никакви момчета, които да го гонят или да го тормозят заради гърбицата му или заради куцането му. Той беше тяхното чудо и те се отнасяха към него като към свят човек.