Елионор вдигна кошницата и тежко тръгна нагоре по хълма. Фабрисия и Анселм я последваха. Елионор не каза и дума, докато не стигнаха тяхната къща, а и тогава каза само:
– Ще нахраниш ли ти прасето? – и влезе вътре.
Обикновено двете заедно го хранеха. Но сега Фабрисия беше низвергната, затова най-добре беше да свиква да прави всичко сама.
XXV
Поредната мърлява сутрин: лъжливата пролет отпреди няколко седмици беше заменена от проливен дъжд. Облаците лежаха ниско над планините и хората по цели дни не виждаха небето горе, нито долината долу.
Валеше, сякаш идва свършекът на света, и пренаселените улички на Сент Ибар се превърнаха в кафява кална каша. Прасето нещастно се криеше под стрехата, а дъждовната вода се стичаше на бразди по стените на къщата. Мостарда не се помръдваше от огъня.
Фабрисия чу Анселм да слиза по стълбата от горната стая, обу ботушите си и се наметна с тежък кожен плащ, за да се предпази от дъжда. Отвори вратата и тя зачака тежкото ѝ затваряне, защото той винаги го правеше със замах, през влажните сутрини дървото се подуваше и вратата се затваряше трудно.
Време беше и тя да става и да запали огъня. Порив на вятъра се удари в намасления плат на прозореца и простена под вратата. Тя се присви под завивките, остана още малко под топлите кожи.
Анселм се върна в къщата, прекоси стаята и дръпна тежката завеса, която отделяше леглото ѝ от кухнята.
Все още беше тъмно и трудно виждаше лицето му, но по гласа му позна, че нещо не е наред.
– Облечи се – рече той. – Най-добре е да дойдеш и да видиш нещо.
Фабрисия се облече бързо. Анселм запали светилника и отиде до вратата. И Елионор вече беше будна, чу я да се движи горе.
– Какво има, татко?
– Виж сама – отвърна той.
И отвори вратата.
Все едно половината градец чакаше отвън на улицата. Някои носеха светилници, тях познаваше: майката на шивача, онази, която беше сляпа, облегната на ръката на сина си; мъж от съседното село, за когото знаеше само, че се казва Пиер, със семейството си, натоварено в магарешка каруца; синът на Пон със сакатия крак; обущар на име Симон, онзи с черничевото петно по рождение, което покриваше половината му лице.
Видяха я и сред тях се понесе шепот на нетърпение. Неколцина измежду тях извикаха към нея. Тръгнаха напред и Анселм тръшна вратата.
– Какво ще правиш? – попита той.
Елионор слезе по стълбата и улови ръката му.
– Какво става?
– Дъщеря ни се прочу.
– Какви ги приказваш?
– Всички сакати и нещастни от цял Фоа стануват отвън пред вратата ни. Мислят си, че Фабрисия може да прави чудеса.
Светилникът заизпраща луди сенки по стените.
– Какво да правя? Попита Фабрисия.
Анселм се прекръсти. Погледна към жена си.
– Е?
– Моля те, мамо, не мога да им помогна. Виж, не мога да изцеля дори собствените си ръце! – тя ги протегна.
– Започнала си нещо – рече той – и не знам къде ще свърши това.
– Постави ръце върху тях, щом това искат – по-внимателно рече Елионор. – Какво друго би могла да направиш? Ако ги отпратим, само ще те следват на всяка стъпка из градчето.
– Кажи ми едно – рече Анселм. – Какво се случи между теб и отец Марти?
– Една сутрин дойде тук, в нашия дом, докато майка беше на пазара. Реших, че ще поиска, знаеш какво ще кажа. Вместо това ми показа раната на крака си и ми каза, че трябва да го излекувам.
– Сега този дявол е разправил на всички – възмути се Елионор. – Това се казва благодарност.
– Няма как да знам какво му е прищракало в главата на тоя кучи син – рече Анселм. Обърна се към дъщеря си. – Що за магия си научила тук?
– Никаква магия няма. Помолих се за него, но тихо, това е всичко. Само думите на "Отче наш" изрекох. Не чувствах нищо за състоянието му, нито почувствах за клетия Бернар и не съм умолявала Бог, както правих, когато ти лежеше на масата и мислех, че умираш. Не съм изцелила гърбушкото, нито съм изцелила теб. Не вярвам, че съм изцелила и отец Марти.
– Може би си го изцелила, може и да не си – рече Елионор. – Тайните на слабините му се разкриват с благоволение само за Менгарда. Поне засега.
Анселм надзърна през процеп във вратата.
– Не знам какво да правим. Погледни ги! Болните, куците, плешивите, всички те скоро ще бъдат пред вратата ни. Това ще стигне до ушите на епископа на Тулуза и кой знае как ще приключи цялата работа. Стига, дете, не изглеждай толкова окаяно! – той я привлече в прегръдката си.