Фабрисия скри лице в грубата влажна кожа на плаща му. Искаше ѝ се да остане така завинаги.
– Нека да вляза в манастир, татко. Друг изход няма.
Той кимна. Всяка съпротива у него беше изчезнала.
– Помниш ли оня ден в Тулуза, с гръмотевичната буря? Тогава започна всичко. Нещо се случи. Какво иска Бог от дъщеря ми? Защо ти? – Но на този въпрос не очакваше отговор. – Да ги пусна ли вътре?
И влязоха, цяла сутрин върволицата им край нямаше. Фабрисия не вярваше, че за някого от тях ще има промяна. Майка ѝ седеше до огъня и наблюдаваше, лицето ѝ бледнееше от ужас, докато Фабрисия поставяше покритите си с ръкавици ръце на помътнели очи, на изсъхнали ръце, на подути и окуцели колене, на слаби, дишащи с хъхрене, деца. Един старец се оплака, че вече не можел да задоволява жена си, но тя не пожела да сложи ръка там. Вместо това го накара да коленичи и постави ръце над главата му. Цяла сутрин не спираха да пристигат, тръгнал беше слух за случилото се и когато приключи, беше станало време за вечеря. След това тя се чувстваше безкрайно изморена, все едно е прекарала цял ден в работа на полето под жаркото слънце. Най-накрая самата Фабрисия легна на леглото си и заспа. Събуди се по тъмно, баща ѝ седеше над нея и се взираше в ръцете ѝ. Ръкавиците ѝ бяха прогизнали от кръв.
XXVI
ЗА НАЙ-ГОЛЯМА ПРОСЛАВА на Бог: светците на тимпана и входовете на огромната катедрала, живи и пъстроцветни, наблюдаваха унижението на своя принц и бяха защитени в своята непоклатима вяра.
Симон не го виждаше през тълпата, но знаеше, че в този момент е коленичил на стъпалата между два позлатени лъва, където беше поставена мощехранителницата. Сега тези стари кости имаха повече власт от него.
За прослава на Бога: той мина под фреските на нефа, ярко боядисани в тъмно кървавочервено и яркосиньо, под копринените знамена, извезани с нефритено, охра и кралско златно.
Така си представяше небето в деня на Страшния съд. Димът от тамяна висеше във въздуха като мъгла и се смесваше с мириса на плесенясали дрехи и натъпкани на едно място хора. Катедралата беше осветена от хиляди свещи, всяка се отразяваше хиляди пъти от позлатата на чашите на олтара и светците по трансептите. Но хор нямаше, днес нямаше; Реймон беше влязъл в църквата сред тишина, в която се носеше удивен или доволен шепот.
За прослава на Бог: вече нищо нямаше да е като преди.
Граф Реймон VI Тулузки, някога зет на самия крал на Англия, влезе през западния портал. Не носеше скъпоценности и нямаше рицари, които да го пазят; съблече се до кръста като каещ се изплашен старец с брада, който носи свещ. Всички в Тулуза вече го бяха видели; разправяха, че почти целият град се опитал да се натъпче на площада отпред.
Лъчите от носещото топлина слънце се процеждаха през високите прозорци в централния кораб и от светлината му златистите одеяния и митри на тримата архиепископи, които бяха дошли да приемат неговото поклонение, пламтяха като в огън. Симон застана до рамото на епископа на Тулуза, който беше един от двайсетте епископи, натъпкани в олтара, за да бъдат свидетели на този миг.
Тълпата се раздели и той за пръв път видя най-могъщия човек в Тулуза, в цяла Албигоя: мършавата му бледа шия и заплетените сиви косми на гърдите му. Носеше въже около врата си, за да покаже своето разкаяние.
Тълпата се вля след него в църквата като човешки прилив, хората извиваха глави и се блъскаха, за да видят този удивителен миг. Самият архиепископ го последва по пътеката, размахал бич от брезови клонки. Те оставиха яркочервени бразди по гърба на стария човек. Това не беше точно ритуално биене с камшик; архиепископът беше пуснал кръв.
Наказанието завърши пред олтара. Светската власт на един принц свършваше, щом се сблъскаше с безкрайното величие на Бог, помисли си Симон. През митрите, тонзурите и златните облекла той съзря сребристата коса на господаря Реймон да виси вяло около лицето му. Очите му бяха празни, кожата му – посивяла. Съжали го. Натискът на хората в църквата направи невъзможно връщането на Реймон към мястото, където беше влязъл. Архиепископът припряно се посъветва с помощниците си и графът беше насочен към криптата, за да се измъкне жалко през подземните ходници. Там щеше да му се наложи да мине покрай гроба на папския легат, чието убийство бе довело до покаянието му. Реймон изчезна от погледите им. Скоро след като си отиде, всички изведнъж зашепнаха; понесе се учуден шепот, от олтара до нефа, от нефа до нартекса, после като вълна се изля през големите западни порти към площада, тръгна от центъра на Тулуза и се разнесе към целия християнски свят.