Реймон беше закрилник и защитник на еретиците и заради това папата беше накарал този някога горд принц да падне на колене. Нямаше вече съмнение във върховенството на Иисус Христос. Невинният беше посочил враговете на Бог, помисли си Симон. Няма да търпим повече ереста, достатъчно сме търпели.
Случилото се беше станало неизбежно от момента, в който някой кавгаджия беше убил легата Пиер от Кастелно. Реймон можеше и да си мисли, че търпимостта е добродетел, но този папа беше на друго мнение, слава на Бога. Овцете трябваше да бъдат върнати в стадото.
Обзе го тръпка на нетърпение. Той щеше да се окаже върху острието на историята, в авангарда на Божиите легиони. Ангелите го наблюдаваха. Щеше да докажа, че заслужава Рая, и да заличи старите си грехове. Сигурен беше в това.
XXVII
НЯКОЛКО ДНИ по-късно извикаха Симон в скрипториума. Очакваше да види приора там и се зачуди какво ли нарушение на правилата на Ордена е извършил, за което би могъл да бъде укорен. Но когато влезе, завари на стола на приора напълно непознат мъж. Той носеше канонически бели вълнени одежди и черно пътническо наметало на испански свещеник. Облеклото му го определяше като монах проповедник, последовател на Гузман. Имаше тонзура, а около врата си носеше огромен сребърен кръст. Спретнатата му брада беше прошарена със сиво. Самият приор стоеше до прозореца и гледаше към градината. При влизането на Симон приорът рече:
– Ще ви оставя да разговаряте – и излезе.
Симон се слиса. Проповедникът не бързаше да обясни присъствието си; имаше вид на човек, премного уморен и изтерзан, като счетоводител, изтощен от цифрите в счетоводната книга. Симон не се остави да бъде заблуден от благото му поведение. Виждал го беше как действа.
– Моето име е отец Диего Ортиз. Аз съм монах в цистерцианския манастир при Фронфроад – рече монахът.
– Знам, виждал съм ви.
Монахът повдигна вежда.
– Тук в Тулуза. Проповядвахте пред църквата "Сент Етиен".
– Това беше преди много време.
– Четири години.
Недоверчива усмивка.
– И си спомняте?
Как бих могъл да забравя, помисли си Симон. Това лято срещнах Фабрисия Беранже.
– Останах впечатлен.
– Добре – рече монахът. – Елата да седнете.
Срещу грубо скованата маса, зад която седеше монахът, имаше само един стол. Симон се настани на него.
– И аз знам малко за вас – рече абатът. – Баща ви е бил търговец на вълна в Каркасон. Имате четирима братя, по-големи, и те са търговци като баща ви и редовно посещават литургията. Баща ви е показал благодарността си към Бог за неговата щедрост, като е предложил най-малкия си син и неговите услуги на Църквата. Съжалявали ли сте за това?
– Нито за миг – Симон се надяваше да е прозвучал убедително.
– Човек може да прави и по-лоши неща, отколкото да посвети живота си на спасението на хорските души.
– От братята си се имам за най-големият щастливец.
– Доволен ли останахте от образованието, което ви осигури Църквата?
– Усвоих тривиума от граматика, риторика и логика и квадривиума от аритметика, геометрия, музика и астрономия. Изучавал съм Овидий и Хораций, Евклид и Цицерон, както и Органон на Аристотел. На двайсет и една ме поканиха да преподавам философия в университета в Тулуза. Сега имам свои ученици. И освен това съм личен помощник на приора, надзиравам управлението на всички сгради и финансите тук в Тулуза.
– Както разбирам, понякога се отдавате на греха на гордостта.
Симон сведе очи. Трябваше да си сдържа повече езика пред този човек за в бъдеще.
– Какво знаете за Доминик Гузман?
– Знам, че се радва на голямо уважение за своя благочестив живот. Разбирам, че четири години е преживявал от подаяния и е проповядвал Словото Божие само с един Часослов и само неговата голяма вяра го е поддържала. Също така знам, че понякога е спял край пътя и е бил принуден да търпи тормоза и подигравките на безбожните.
– Разбирам, че сте следили внимателно службата му. Какво друго знаете?
– Че е влизал в безброй публични спорове със свещеници еретици, назовавани катари, за да се опита да ги върне към истинската вяра. Чух, че веднъж нарекъл абатът на Сито "вълк в овча кожа" и му казал в очите, че ако иска да спечели вярващи, няма как да го направи от гърба на коня си, покрит със скъпоценности, и с жените си, които са в каретата след него. Разбирам, че той иска ние, свещениците, отново да бъдем пример и да водим живот, изпълнен с целомъдрие и смирение.