– Не търсете повече – рече той. – Намерихте човека.
XXVIII
МАЛКИЯТ РЕНО отвори очи. Тревожно огледа стаята. Филип се наведе към него.
– До теб съм, синко.
Момчето изглеждаше толкова крехко, че струпаните кожи отгоре му можеха да го премажат до смърт. Всичко, което остана от нея. Кожата му беше толкова прозрачна, че вените по ръцете му прозираха под нея. Махна кичур коса от лицето на момчето. Очите му така приличаха на нейните, бледи като зимно небе.
Доволен, че не е сам, Рено отново заспа.
Филип чу чучулигите отвън на прозореца и разбра, че е утрин. Отиде до него, отвори капака, колкото да надзърне. Утринта беше мъглива и студена. Дори палисадите на замъка бяха скрити от носещата се на талази бяла мъгла. Все още нямаше слънце, което да я прогони. Ловджийски рог, заглушен от мъглата, отекна из долината. Неговият оръженосец Рено щеше да води глутница ръждивобели хрътки по брода с надеждата да попаднат на глиган или елен, преди да обърнат и навлязат навътре в гората.
През последните дни често се чудеше какво би се случило с него, ако не беше станал кръстоносец. Алезаис сигурно все пак щеше да умре, предполагаше той. Но него го тормозеше несправедливостта. Заради името Божие беше отишъл в Земите отвъд; не заслужаваше ли по-голяма отплата?
Какво спечели, какво спечелиха всички от тяхната саможертва? Това именно не разбираха хората тук за Светите земи: огромното безсмислие на всичко, предприето там. Тамплиерите до един бяха луди, от името на папата вършеха, каквото им харесва, въртяха сделки е мюсюлманите и дори живееха като тях; никой там вече не искаше да се бие със сарацините, нямаха сили, след като приключиха с враждите помежду си заради останалото от непрекъснато смаляващото се кралство Йерусалим. Християнските принцове, натоварени с отбраната на Божията земя, нито бяха много умели, нито горяха от плам да я защитават, предпочитаха да пият шербет с проститутките си, отколкото да охраняват поклонниците и да се бият със сарацините. Но той беше останал и завършил своята година служба.
А всичко се беше оказало напусто. Сега му се искаше да си е бил във Франция при съпругата си.
Рено внезапно се изправи и повърна на пода. Когато повръщането спря, момчето изведнъж погледна изплашено, сякаш, да умира така, е някаква замислена от него пакост.
– Всичко е наред – успокои го Филип. – Аз ще почистя.
Рено се опита да каже нещо, но вместо това отново се отпусна изтощен на леглото.
Филип взе парцал и кофа с вода от ъгъла и коленичи да почисти мръсотията, после слезе до кухнята, за да вземе топла вода от огнището. Можеше да накара някое слугинче да го свърши, но си беше казал, че ако Бог види неговото старание, ще стори чудо и ще му върне сина.
Когато се върна в спалнята, Рено отново започна да повръща. Филип сложи купа под брадичката на сина си, после избърса лицето му с ленена кърпа. В стомаха му не беше останало нищо, освен жлъчен сок.
Студено беше. Той отново запали огъня в огнището и хвърли в него шепа сухи билки. Въздухът беше застоял и с тежък мирис, но не можеше да отвори прозорците, казваха, че Смъртта се промъква през тях и вратите и може би беше истина.
Рено отново заспа. Филип извика едно от слугинчетата, каза ѝ да наблюдава сина му, после отиде в параклиса.
По тъмните камъни един век се беше наслагвал дим от тамян. Мазен черен пушек се издигаше от разклонения свещник към свода, тъмна молитва, насочена към небето за благословия, докато восъкът пращеше и капеше по плочите. Две от придворните дами на жена му шепнеха молитви пред статуята на Богородица. Наредил беше всички придворни дами от замъка да се редуват, за да се молят за сина му ден и нощ.
Освободи ги, каза им да се върнат след деветия час. Когато си отидоха, той се отпусна тежко на молитвената скамейка. Бронзовото разпятие над олтара сякаш потрепваше в ореола на свещите. Изпрати настойчива молитва към своя незнаещ милост Бог.
Помогни ми.
Защо ме оставяш жив, за да страдам така? А няма съмнение, че си ме благословил с повече късмет в битката от повечето хора. Три пъти насмалко не загинах в Земите отвъд, а ето ме тук. Какво искаш от мен? Не ме оставяй жив само да страдам повече. Покажи ми някакъв смисъл в това страдание.
Моля те, Боже, не го оставяй да умре. Ще сторя всичко. Остави ми едно нещо от нея, едно нещо, което обичам. Ако наистина си там в своя Рай, чуй ме и направи така, че да оздравее.
Той е едно момче. Вземи мен, ако искаш. Пред него е целият живот, а аз изживях моя, поне живях достатъчно, че да обичам, да воювам и да се уповавам на късмета си. Той не е преживял нищо от това. Вземи мен на негово място. Готов съм да умра; тъгата, която чувствам, пронизва дори костите ми. Приеми предложението ми. Вземи мен, остави момчето.