– С всеки ден е все по-болен – промърмори той. – Наблюдавам го как става кожа и кости пред очите ми. На Богоявление беше нормално момче и гонеше кучетата из залата, ядеше повече от епископа. Сега... да не бяха мечешките кожи върху него, кълна се, че щеше да отлети. Нищо не задържа. Всеки ден тропам на портите на небето за чудо, но не получавам отговор.
– Той умира, съпруже. Всички го знаят.
– Няма да умре.
– Такава е волята Божия.
– Тогава Бог трябва отново да премисли, защото няма да го оставя да умре!
Жизел скръсти ръце.
– Нищо не можеш да направиш.
Какво беше това? Злорадство ли?
– Синът ми няма да умре! – повтори той и излетя навън.
В голямата зала долу бяха чули крясъците и когато слезе, слугите се разбягаха от пътя му.
XXXI
ФИЛИП БУРЕНОСНО прекоси двора, извика да му доведат коня. Щом стигна конюшните, някакво момче скочи от сламеника, където дремеше, но Филип го блъсна обратно.
– Не си прави труда, момко, сам ще се справя.
Лейла, шестгодишната арабска кобила, наостри уши при приближаването му. Тя беше красива, с висока крачка, топъл кафяв цвят на козината, бяла опашка и бяла грива, с бели петна по предните крака. Филип взе одеяло от парапета, юзди и седло за езда.
Конярчето се навърташе наблизо.
– Само не ми се мотай – предупреди го Филип.
Излезе в галоп през вратата, препуска бързо и стремително почти левга. Вместо да мине през брода, той се запъти на сляпо към гората, разхвърля пръски през плитчините и пое нагоре по брега към поляна с лютичета. Хълбоците на Лейла се вдигаха тежко, около оглавника ѝ изби пот.
Той отпусна юздите, слезе от седлото. Вдигна лице и размаха юмрук към небесата.
– Проклет да си. Боже! Проклет да си!
Затвори очи и зачака Бог да го порази. Нищо. Змиорка приплесна в речните плитчини, привлечен от потта комар зажужа около лицето му. Чу как Лейла пасе, после бавно тръгва към водата и пие вода от потока.
Скорците и конопарчетата в боровете се умълчаха стреснато, върнаха се към храсталаците, за да се суетят, пискат и цвъркат.
После чу друг шум, пращене на вейка, разлюляване на папрат. Лейла процвили предупредително. Филип се огледа. През поляната пробяга катерица с лешник в лапките си.
Не, шумът не беше от катерицата. Лейла отново присви уши. Хълбоците ѝ потрепериха и удари с копито по земята.
Тогава го подуши. Глиганът има своя воня, непогрешима за човек, който е ходил на лов за диви прасета. Добър улов, когато ловецът разполага с глутница хрътки, които се подчиняват на командите му, глиганът дава достатъчно месо, за да се нахрани цялото домакинство.
Но това беше друго. Филип беше тук, разстроен, без оръжие и на цели трийсет стъпки от коня си. Изцъка с език, Лейла наостри уши отново, предпазливо тръгна към него, миризмата на дивото прасе я плашеше.
Твърде късно. Глиганът излезе от храсталака на петдесетина крачки в негово ляво, страховито животно с тесни очички и бивни, които изкормваха кон. Не беше ли го виждал достатъчно пъти?
Глиганът спря, гледаше го, опитваше се да проумее що за създание е, каква заплаха носи.
Ако стоя неподвижно, помисли си той, може би ще се махне. Не може да ме надене на шиш и да ме изяде, както бих постъпил аз с него. А и не е сигурен за опасността. Присъствието на коня го обърква.
Ако стоя неподвижно...
Той извика и хукна към него. Глиганът сведе глава и се приготви за нападение.
Стрела уцели животното във врата и глиганът се изтъркаля, квичеше от болка. От кръвта му се издигаше пара, влезеше ли в допир с въздуха. Глиганът тръгна настрани, после рухна.
– Рено – каза Филип.
Оръженосецът му излезе с коня си от плитчините. Една стрела в яремната вена от четирийсет стъпки. Добре го беше обучил.
– Как ме откри?
– Не съм. Проследих ви. Но за малко да ви изгубя, вашата арабска кобила е прекалено бърза за моята кобилка. Тръгнал бях вече през брода, когато чух вик. Помислих, че сте мъртъв.
– И щях да съм, ако ти не беше прекарал толкова много време в стрелба с лък по мишена. Кога си се научил да използваш по този начин арбалета?
– Докато се грижехте за сина си. Вече нямахте време да ме обучавате, затова аз се обучавах сам. – Той слезе от коня си. – Много бързо излязохте от замъка, реших, че самият Дявол ви преследва.
– По-лошо. Жизел.
Тръгнаха към глигана. Животното кървеше и огромната планина от плът все още потреперваше, макар да беше мъртъв. Рено извади стрелата си, после прекара ръка по бивника до острия като нож връх.