– Радвам се, че ви намерих. Няма да ми хареса да умра по този начин. Нито пък вие. Дали ме е видял как ставам и хуквам към собствената си смърт, почуди се Филип. Какво си въобразявах! Той има право. Денят не беше подходящ за умиране.
– Какво ви каза лейди Жизел, та предпочетохте компанията на острозъбия?
– Изглежда, на нея щеше да ѝ е много драго да се бях присъединил към кръстоносния поход на папата срещу Миди[25]. Според нея това е причината синът ми да е болен.
– Той боледуваше и преди да се обяви кръстоносният поход.
Филип сви рамене.
– Неведоми са пътищата Господни, казват.
– Все още не разбирам защо се оженихте повторно.
– Рено, нашето не е нормален брак. Получих нейната доста скромна зестра, която ми трябваше, за да платя част от дълговете си. Тя се сдоби със съпруг със замък и феод, а семейството ѝ сключи полезен политически съюз. Онова, което имах с Алезаис, не беше... обичайно. Ние се обичахме. Това е нещо, което един мъж намира при любовницата си или при съпругата на друг мъж. За известно време имах късмет. Сега... не съм такъв късметлия.
– Как е синът ви?
Филип побутна корема на прасето с ботуш.
– Тук има доста добро месо. – Той се върна при коня си. – Рено умира, така ми каза тя. Колкото и да споря с нея, има право.
– Знаете ли, има една старица в Поаси, само на десет левги оттук. Казва се Маргьорит.
– Да, чувал съм за нея. Прави любовни заклинания и изражда бебета.
– Прави и други неща, може да направи лапа, която да извлече отровите от раните, и да вари отвари, които лекуват треска, разстройство, да прогони чумата. Събира всякакви треви, кори и растения, за да прави мехлеми.
– Вещица и еретичка. Вие към луната.
– Има ли значение каква е, ако може да излекува сина ви?
Филип взе поводите на Лейла от тревата.
– Ако останеш да пазиш улова си, ще докарам неколцина мъже и коне, за да откараме трупа в замъка.
– Опитахте всичко друго. Тези касапи, които се наричат доктори, му пускаха кръв и му даваха очистителни, направиха му какви ли не противни неща, а той още боледува.
– Благодаря ти, че ми спаси живота. До идния Великден ще си повече от оръженосец.
– Маргьорит. В Поаси. Помислете.
– Жената е нечиста.
– В това Бог не ви беше верен. Направете, каквото трябва да направите, сеньор.
– Ти си добър човек, Рено – рече Филип и обърна Лейла, запъти се обратно надолу покрай потока през плитчините към брода.
XXXII
МАРГЬОРИТ ЖИВЕЕШЕ на половин левга от Поаси, в диво място, където не растяха дори дървета, а папурът си оспорваше блатистата местност с папрати и млади върби. Гората, през която минаха, беше усойна, с непроходими храсталаци от орлова папрат и стари дървеса с разкривени клони. Хората му бяха начумерени и умълчани. Филип усещаше как нечии очи ги следят, може би на животни, може би на духове. Всички знаеха, че в такива гори феите спят в листови обиталища и странни джуджета припкат в пълния със сенки здрач. Всеки човек, умрял на това място без светите тайнства, щеше да е прокълнат навеки да си остане скитник.
Струйка бял дим се издигаше измежду дърветата и ги поведе към къщурката ѝ. Старицата беше в градината си, събираше билки. Косата ѝ се спускаше свободно до кръста и имаше смразяващия поглед на котка. Наблюдаваше приближаването им с едната ръка на хълбока, с другата – засенила очите си.
– Ти ли си Маргьорит, знахарката? – попита Филип.
– Аз съм. А ти си Филип от Верси. Какво прави изискан сеньор като вас тук в гората?
– Не знаеш ли? – изпита я той.
Тя се наведе и откъсна вейка от розмаринов храст.
– Чух, че момчето ти е болно. Осмелявам се да предположа, че са му пускали кръв и са му давали очистителни, молили сте се за него и сега сте дошли при мен като последно средство. – Тя се усмихна на объркването му. – Не мога да чета мисли, господарю. Просто не съм толкова луда, колкото сигурно изглеждам.
Филип подаде поводите на коня си на своя церемониалмайстор и слезе от седлото. Имаше пътека от дъски, която потъваше в калта при всяка стъпка.
– Казват, че изцеляваш всякакви болести с твоите отвари и мехлеми.
– Също толкова съм известна и с болестите, които не изцелявам. Най-добре е да влезете.
Филип я последва и си удари главата в ниската врата. Вътре беше тъмно. Бързият му поглед видя някакви треви и прашни клончета от сушени цветя да висят от тавана или да се сушат на огъня от огнището. Ръждиво гърне седеше накриво върху купчина пепел и овъглено дърво.