Маргьорит дръпна прокъсана завеса в задната част на къщата, зад нея имаше маса с два стола и няколко тесни полици, препълнени с гърненца. Той разпозна няколко изсъхнали клончета от бълхавче и листа от къпина. Повечето от другите му бяха непознати. В средата на масата стояха чукало и хаван.
– Сядайте – рече му тя.
Е, това е новост, помисли си той. Рядко ми нареждат така. Дори и жена ми. Но седна, без да се оплаква.
– След малко ще кажа на слугите да донесат греяно вино – рече Маргьорит.
– Малко смокини и шербет стигат.
Тя разтри вейка от розмарин между пръстите си, подържа я до носа си и вдъхна аромата му.
– Бог създава красиви неща – рече тя. Ръцете ѝ бяха кафяви и разкривени от възрастта, целите във възлести стави и подути вени. Но имаше очите на млада жена, ярки, бързи и умни. Маргьорит пусна розмарина на пода. – А после ги разваля. Това е тайнство, понякога болезнено. Разкажи ми за сина си.
– Започна след Богоявление. Сутрин ставаше с мъка, изглеждаше безжизнен, после започна да не задържа храна. Повикахме лекар да го прегледа, той предписа пиявици и подобни лекове. До Великден вече едва се надигаше от леглото си и приемаше само вода и малко бульон. Стана кожа и кости.
– Боли ли го?
– Лекарят предписа беладона. За известно време помагаше, но сега стене и се мята ден и нощ. Почти не се отделям от него. Страх ме е дори да заспя, мисля, че когато отворя очи, него вече няма да го има. Както каза, ние се молихме и молихме, доведохме доктори чак от Байо, продадох голяма част от зестрата на жена ми, за да им платя. И пак никакво подобрение.
– Има ли треска?
Филип поклати глава.
– Изхожда ли се с кръв?
– Ако не стене и от време на време не вика майка си, която от четири години е в гроба, той вече не прави нищо, което прави и едно живо създание.
Маргьорит се пресегна през масата и улови ръцете му в своите. Филип се изненада от силата ѝ и топлината, която се излъчваше от нея. Изненада се и че си позволи да постави ръце върху своя сеньор, без преди това да поиска разрешение. Жестът му напомни, че смъртта достига господарите със същата лекота, с която отнася и бедните.
Старицата взе парче зебло и няколко от гърненцата от полицата, отсипа по малко от едното, после от другото. Други треви стри в хаванчето, преди да ги добави към купчината от листа и билков прах върху плата. Дълго мислеше над всяко гърненце, преди да е напълно удовлетворена. После взе игла и конец, направи вързоп и му го подаде.
– Какво е това? – попита той.
Миришеше ужасно.
– Миши уши, киселец, невен, тученица. Както и малко кукуряк, пард и кучешко грозде. Зарасличе за прочистване на кръвта. Много неща. От тези билки трябва да направиш настойка и да го накараш да пие, колкото може да поеме.
– Ще го излекува ли?
– Може би.
– Няма да го оставя да умре.
– И принц да си, не можеш да спориш със Смъртта.
Той взе торбичката от нея и ѝ подаде няколко сребърни монети. Тя му ги върна.
– Не съм баячка, нито свещеник, слава на Бога. Плати ми, когато се подобри.
– Това е за времето ти. Направи така, че да оздравее, и ще получиш десет пъти по толкова.
Вече си тръгваше, когато тя го извика.
– Невинаги съм била старица – рече тя. – Имах син и съпруг. Умряха и двамата. Не можах да им помогна, въпреки че другите, на които давах треви, се надигаха от леглата като същи Лазар. Не съм вещица, сеньор. Не мога да направя магия заради вас. Ще ми се да можех.
– Синът ми няма да умре – заяви той.
Маргьорит го изпроводи с поглед. Добър човек бил, така разправяха.
Но и прекалено горд.
XXXIII
ФИЛИП СЛЕЗЕ до кухнята, за да приготви лично настойката. Наля топла вода в чайника и го окачи над огъня.
Приведен над него, почувства ръката на жена си на рамото си, топлината ѝ; така се стресна, че се обърна да я потърси с поглед. Но мъртвите не се връщаха към живота.
Алезаис, любима, помогни ми. Правя всичко по силите си.
Когато водата с тревите завря, той вдигна чайника от желязната кука и напълни метална чаша с бълбукащата смес. На човек му призляваше от вонята ѝ. Уви дръжката с кърпа и се върна в спалнята на сина си.
Опита се да накара Рено да пие от магическия чай на вещицата, но момчето едва я преглътна. С такава сила повръщаше непрекъснато, та Филип си помисли, че ще си разкъса стомаха. В повърнатото имаше яркочервена кръв. Най-накрая той махна чашата. Когато отново настоя, момчето я блъсна ожесточено и безценното ѝ съдържание се разля на плочите. Филип извика от раздразнение и я изрита. Тя се озова в огнището.