Добре, утре щеше да изпрати някой да донесе още билки.
Рено се гърчеше и риташе, мълвеше думи, които Филип не разбираше. Натопи кърпа в студена вода и я постави на челото му.
– Няма да го оставя да умре – обеща си той.
Няколко лъча светлина си проправиха път през капаците на прозорците, гаснеха с изтичането на следобеда. Той запали свещ и продължи бдението си.
Намерил беше гребена на Алезаис, сребро и черупка от костенурка. Привикнал беше навсякъде да го носи със себе си под туниката. Въртеше го непрекъснато в ръце като играчка. По него все още имаше косъмчета от косата ѝ. Той разви и задържа един от фините косми срещу светлината. Но не можеше да вижда добре, зрението му се беше замъглило. Върна гребена под ризата си. Нея я няма, напомни си той. Няма я и няма да се върне.
На стената над леглото на сина му висеше гоблен, изобразяващ битката между християнски рицар и сарацин. В детството му беше висял над неговото легло. Мечтал беше да стане рицар, за славата, която щеше да си спечели, да отвоюва Йерусалим от неверниците сам-самичък, да го поздравяват като най-великия раждал се някога воин в християнския свят. Истинският живот беше съвсем различен. Какво трябва да сложа сега на моя гоблен?
Чу камбаната в параклиса да бие за вечерня. Чувстваше се уморен до смърт. Повика слугиня. Наблюдавай го, повикай ме, ако се събуди, дори ако само извика. Разбра ли ме?
Мъжете от свитата му бяха пили пиво до гаснещия огън на голямата зала, кучета душеха из тръстиките и търсеха остатъци от вечерята. Други вече бяха на пода и спяха. Той спря за момент, вперил поглед в едно от конярчетата, свито в плаща си с една от перачките, положило глава на гърдите ѝ. Бих разменил твоето място с моето топло легло и студена любов, ако искаш.
Изкачи тесните каменни стъпала до спалнята си на върха на донжона. Представи си как му завиждат, защото сеньорът и съпругата му имат нещо, което е отказано на всички останали; могат да спят заедно, да правят любов и да се къпят, без да ги гледат или да ги чуват.
Тази вечер просто искаше да спи.
Лунните лъчи падаха под ъгъл на леглото през прозореца. По дишането на Жизел разбра, че е заспала, благодаря ти, Боже. Опипом тръгна към леглото. Неговото легло! Невероятен разкош за избрани: пухен дюшек, възглавница, напълнена с пух. През последните три нощи беше спал на пресекулки на дървен стол до леглото на сина си.
Завеса пазеше от теченията. Той я дръпна и затърси дървения прът, на който окачаха дрехите си и така ги пазеха от плъховете и мишките, провеси панталоните и туниката си на него, после сви ризата си и я постави под възглавницата.
Отдавна не си беше лягал в леглото без дрехите. Придърпа чаршафа.
Изведнъж жена му се надигна и седна.
– Виж ти. Непознат мъж в леглото ми.
– Не се изпълвай с надежди. Едва говоря от умора.
Той се облегна на възглавницата, а тя прехвърли крак върху него, така че гърдите ѝ да застанат на нивото на лицето му. Красиви гърди, щръкнали, с цвят на слонова кост на лунната светлина. Ако я обичаше, нямаше да има значение дали е извървял сто мили през пустинята.
– Нека ти донеса облекчение – рече тя, посегна надолу и го улови в ръка.
– За мен няма утеха.
– Мога да ти родя друг син.
Тя наистина ли каза това? Той беше уморен, може би само му се е сторило, че го е казала. Но не беше ли това причината за брака? Деца, политика, пари, най-вече деца. За един мъж с благородно потекло, да има съпруга и да прави наследници, означаваше да бъде добър стопанин, любовта нямаше нищо общо. Наследникът на земите никога не е истинският им господар, така му беше казал баща му.
Но нещо в него се разбунтува. Да изгубиш син, да заченеш друг; да изгубиш съпруга, да се ожениш за друга. Той беше направил всички необходими отстъпки пред живота и сега се презираше за тях.
– Синът ми умира, жено – прошепна той и я отблъсна.
След малко усети, че Жизел плаче, макар да беше прекалено горда, за да плаче на глас. Какво си мислеше, Филип, че можеш да я отблъснеш и на нея да ѝ е все едно ли? Женени сте от една година и сте спали заедно само два пъти. Тя наистина ли е толкова свадлива, или ти я направи такава? Той стана, остави мекия дюшек и възглавницата с пух и се облече. После слезе долу, за да спи на дървения стол и да слуша как синът му проплаква в съня си.
Старата Маргьорит седеше на коня за езда, сякаш едва се крепи на ръба на скала. Слугите гледаха през прозорците, конярите стояха наоколо и зяпаха. Филип си знаеше, че това ще предизвика доста приказки. Достатъчно беше, че клюкарстват за отношенията му с жена му или за липсата на такива, сега и вещица доведе в замъка.