Жизел реши да го привлече на своя страна.
– Можеш ли да призовеш твоя сеньор да прояви малко здрав разум? – рече тя. – Чу ли какво е намислил да прави?
Рено се подвоуми, погледът му се местеше между двама им, все едно оценяваше двама съперници преди двубой. Но той дължи вярност на мен, затова трябва да прояви дипломатичност, независимо какво мисли. Представям си как съжалява, че е изпратил друг в Поаси, а не е отишъл сам.
– Сеньорът трябва да направи онова, което смята за най-добро – внимателно рече той.
– Не му се подмазвай! Наистина ли искаш да повярвам, че онова, което предлага, изглежда смислено на теб или на някой друг в този замък, освен на него?
– Не е моя работа да мисля по този въпрос.
– И двамата сте луди! – кресна Жизел.
Улови полите си и полетя по стъпалата към спалнята си.
Рено въздъхна. Горкото момче. Само на седемнайсет, а това бе първата му битка. Справи се доста добре.
– Благодаря, Рено. Смело постъпи. Сега говори откровено.
– С цялото ми уважение, сеньор, да не сте полудели?
– С цялото ми уважение, оръженосец Рено, ти ми каза да посетя старицата.
– Тя живее в Поаси, а не в Лангедок.
– Няма да чакам и да го оставя да умре. Чу какво каза старата жена. Казва, че има жена, която може да изцерява с ръцете си.
– И така да е, ние ще яздим из места, където се води война. Армията на Севера се е насочила към Безие и вече е опустошила голяма част от Миди. Из пътищата върлуват разбойници, а войниците на графа на Тулуза устройват засади на всички северняци без добър ескорт. И ако не носим знака на кръстоносците, ще бъдем застрашени и от двете страни.
– И преди съм воювал. Ще успея да отведа всички ни дотам и да ни върна.
– Не бива да поставям под съмнение нито смелостта ви, нито уменията ви, само причината, поради която искате да ги поставите на такова изпитание. И да знаете, дори да открием тази жена, дори всичко, което старицата говори за нея, да е вярно, което не може да се докаже, дори тогава... как ще я убедим да дойде с нас във Верси?
– Ще ѝ платя. А ако това не е достатъчно убедително, тогава може да се наложи да я отвлека изключително възпитано, както ти направи тази сутрин с вещицата. Винаги има начин да постигнеш целта си.
– Ами вашите задължения тук?
– Мислиш, че господарката Жизел не може да управлява всекидневните работи в замъка и имението ли? Тя лесно се отегчава от музиката и от тъкането. С радост ще се нагърби със задачата да въведе ред във Верси; до няколко седмици на пет левги околовръст няма да има вагабонтин, който да не е сложен в тумрук[26]. Тя ще е по-строга със слугите, отколкото съм аз, готвачите и слугинчетата скоро ще се страхуват за живота си.
Рено свали ръкавиците си за езда и ги шляпна о железните подпори на дървата при огнището.
– Мога ли да говоря свободно?
– Мислех, че точно така говореше.
– Ами просто... мислех си, че отидохте прекалено далеч. Смъртта няма да убегне на никого от нас. Тя не подлежи на обяснение.
– Ти си на седемнайсет, нали, Рено?
– Да, сеньор.
– Млад си, за да знаеш много за живота. Имаш ли деца?
– Знаете, че нямам.
– Затова не можеш да разбереш какво е да си изправен пред заплахата да изгубиш дете. Ако някога имаш син, тогава можеш да разсъждаваш върху поведението ми. Но тъй като нямаш, аз те моля да приготвиш мъжете и конете. Утре поемаме на юг. Ще намерим Фабрисия Беранже и ще я доведем тук, за да сложи вълшебните си ръце на моето момче. Това е последната ми дума.
XXXV
В ДЕНЯ НА ЗАМИНАВАНЕТО му хрумна, че може повече никога да не види сина си. Отпъди мисълта. Няма отново да се проваля. Приведе се и целуна бузата на момчето. То едва помръдна.
– Трябва да е жив, когато се прибера, разбра ли? – каза той на стреснатата слугиня, когато напусна стаята, сякаш тя имаше силата да попречи на смъртта.
Навън зората обагряше в охра ръба на студеното небе; светлина се появяваше в деня като петно. Факлите все още горяха в поставките им при входа. Перести струйки пара излизаха от конете, докато те пръхтяха и се изправяха на задните си крака. Щяха да вземат ездитни коне за издръжливост и пъргавост и най-силните за бързина.
Конярите доведоха кафявата арабска кобила на Филип, пъстра кобила за Рено и няколко товарни коня за скромния им товар.
Рено се появи с наметнат плащ над къса ризница и шлем под мишница.
– Къде е господарката Жизел? – попита той.
– Няма да излезе от спалнята си.
– Сбогувахте ли се?
– Хвърли нощното гърне по главата ми, когато излизах през вратата. Ако наричаш това сбогуване, значи, сме се сбогували.