Чуваше се дрънчене на ножници и доспехи; проблясък на копие улови първите лъчи на слънцето. Дали отиваше на война или на лов, Филип въпреки това беше развълнуван от дрънченето на поводите, конските сбруи, мириса на конете, кожата и стоманата.
– Защо си толкова мрачен, Рено?
– Сеньор, мисля, че това е много голяма грешка. Но ще ви последвам навсякъде.
– Много добре, да вървим тогава. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще намерим нашата дама чудотворка.
XXXVI
МЪРТВО ДЕТЕ, тръшнато пред очите ѝ, дребно, посивяло, вкочанено. Изсъхнала ръка. Млада жена с изплезен език, двама яки мъже я държат, вероятно синовете ѝ; друг мъж, покрит с рани. Помогни ми, помогни ми. Целият свят имаше нужда от помощ.
Мъж с подивял поглед я бутна към стената. Жени ми е мъртва. Каза, че можеш да я излекуваш! Тълпата се люшна напред. Каза, че можеш да я излекуваш! Сестра Бернадет използва пръчка, за да ги отблъсне назад.
– Влизай вътре! – извика тя на Фабрисия.
– Но те се нуждаят от мен – възрази тя.
– Влизай вътре!
Портиерката, сестра Мари, я издърпа зад вратата. След нея влезе и сестра Бернадет и двете с портиерката хлопнаха вратата и я залостиха.
Бернадет се облегна на стената, за да си поеме дъх. В боричкането монашеската ѝ забрадка беше паднала и тъмнокестенявата ѝ, прошарена със сиво, коса падаше разбъркано около лицето ѝ. Тя намести забрадката и приглади дрехите си.
– Грубиян – измърмори тя.
– Никога не съм казвала, че мога да излекувам някого – рече Фабрисия. – Никога никому нищо не съм обещавала.
– Не му обръщай внимание.
– Ще почакам тука; няма да си тръгнат, докато не сложа ръце върху тях.
Бернадет я улови за ръка.
– Недей, Фабрисия, днес не можеш да се върнеш. Остави ги да чакат. Дори болните трябва да се научат да внимават за обноските си.
Заместничката на игуменката беше дългуреста слаба жена с мек глас и твърда решимост.
– Нараниха ли те? – попита я сестра Мари.
Фабрисия поклати глава, за да покаже, че ѝ няма нищо.
Последва сестра Бернадет в трапезарията, на две стъпки от всяка една от тях. Минаха покрай овощната градина, сливови и крушови дървета се огъваха под тежестта на плодовете, две от сестрите се опитваха да прогонят птиците с дълги гребла. Насекоми трескаво жужаха около нападалите плодове в тревата, жуженето им се носеше силно из въздуха.
В Сент Ибар скоро щяха да отбележат празника за започващото лято. Дори майка ѝ щеше да събере див пелин, бъз, салвия и пелин, да направи нанизи, които да увеси около къщата за благоухание или за да прогонят духовете на мрака. Миналогодишните нанизи щеше да хвърли на големия огън вън от стените. Цялото градче щеше да присъства. Освен нея.
И въпреки това този живот, макар да не беше животът, който искаше, поне беше животът, който избра. Нямаше какво да се направи.
Тя се върна към работата си в кухнята, да търка подове, да помага на другите сестри да изтъркат гърнетата. Някои се усмихваха и свеждаха глави, сякаш тя е игуменката. От други получаваше само мрачни погледи. Крайно време беше. Реши явно да се присъединиш най-после и към нас? Най-накрая са ти схванали играта, а?
Малко медно звънче от гредите в параклиса ги призова на сутрешна литургия и проповед. Фабрисия хвърли гърнето, което търкаше, отново в коритото, благодарна за почивката. Присъедини се към другите монахини, докато те вървяха през галерията около манастирския двор към параклиса.
Статуята на светата Дева в синята ѝ роба ги наблюдаваше от ниша високо горе на южната стена.
Когато започна службата, Фабрисия изговаряше молитвата, но вниманието ѝ беше съсредоточено навътре към личните ѝ молби. Когато затвори очи, видя мъртвото дете, което ѝ бяха тръшнали в ръцете сутринта пред вратите. Сигурно трябваше да е привикнала на подобни ужасии, тя беше видяла достатъчно от тях от деня, в който така безразсъдно беше докоснала Бернар пред портите на Сент Ибар.
Моля те, Богородице, направи така, че това да спре. Дай това бреме на някой, който е по-достоен, на светец, на монах, привикнал на размишление и на живот, в който се е отрекъл от себе си.
Изведнъж в устата ѝ се появи странен вкус, сякаш е яла тебешир. Чу жужене, познатият облак, подобен на рояк пчели, който съпътстваше лудостта ѝ, я обви. Каменните плочи под коленете на Фабрисия се раздвижиха и тя се сепна тихо, стори ѝ се, че параклисът ще се сгромоляса. Мазна пот изби по кожата ѝ, а стомахът ѝ се разбунтува. Тя се подпря на дървения молитвен стол.