Вдигна поглед към свода. Някакъв демон в черна роба се бореше с ангел. Докато се биеха, демонът изгуби опора и двамата паднаха на пода на параклиса. Главата на демона се разцепи на каменните плочи като зряла слива в градината. Тя се полюшна към нея; Фабрисия различи късо постригана брада, прошарена със сиво. Дяволът носеше тонзура като монах. Идвам за теб, каза той, а после крилете на ангела го покриха и той умря.
Фабрисия се изправи и закрещя.
Видението изчезна. За малко да изгуби равновесие, протегна ръка и се помъчи да не падне. Бернадет я улови. Фабрисия смътно осъзнаваше виковете на другите послушници около нея пред олтара и студения поглед на водещата литургията, преди да припадне.
Лежеше на сламеника си в своята килия, сестра Бернадет стоеше приведена над нея.
– Фабрисия – прошепна тя. Опита се да стане, но Бернадет притисна гърба ѝ към леглото. – Трябва да си починеш.
– Видя ли как падна ангелът?
– Какъв ангел, Фабрисия?
После тя си спомни: просто сън.
– Какъв ангел? – повторно попита Бернадет.
Фабрисия затвори очи. Бернадет я остави да почива.
И тогава започна болката зад очите ѝ. Много бързо, дори мърдането на главата ѝ беше мъчение. Половината свят беше изчезнал, можеше да вижда само едната страна на вратата, едната половина на прозорчето, едната половина на тялото си. Когато я болеше така, единственият лек за болката ѝ беше да лежи в килията си със затворени капаци на прозореца.
На следващата сутрин сестра Бернадет дойде да я вземе.
– По-добре ли се чувстваш?
– Малко.
– Игуменката иска да те види.
Трудно ѝ беше да стои права. Подпираше се по стената. Параклисът, спалнята, където спяха, кухнята и трапезарията бяха събрани около открит двор с отъпкана земя. Бернадет я улови за ръка и ѝ помогна да слезе по стъпалата, после да прекоси четириъгълния двор до стаята, където се събираше управата на манастира.
Игуменката беше ниска набита жена от селски произход с груби гневни очи. Фабрисия открай време чувстваше, че от всичко у Бог игуменката най-много обичаше гнева Божи.
Дървеният кръст на гърдите ѝ се полюляваше от нейната накипяла енергия като пръчка на търсач на вода.
– Не си присъствала на службите вчера през деня, нито снощи.
– Не ми беше добре, преподобна майко.
– Ами щом казваш. Тази сутрин по-добре ли се чувстваш?
– Малко.
– Забелязах, че куцаш. И още носиш вълнените си ръкавици, въпреки че вече не е студено, дори рано сутрин. Покажи ми ръцете си.
Фабрисия свали ръкавиците. Остана потресена от онова, което видя. Дланите и опакото на ръцете ѝ бяха облени в кръв. Докато отваряше юмрук, кръвта покапа по монашеската ѝ дреха. Ръката на сестра Бернадет се стрелна към устата ѝ.
– О, Фабрисия!
Игуменката поклати глава, без да се впечатлява.
– Виж само. Какво си сторила на себе си?
– Не съм го направила аз.
– Тогава кой? Дяволът? – тя се пресегна през грубата маса помежду им и придърпа ръката ѝ по-близо. Фабрисия проплака от болка. – Нищо чудно, че си припаднала. Затворниците не се изтезават с такава безмилостност. Как го понасяш?
– Понякога е по-зле, понякога не толкова.
Игуменката погледна към Бернадет.
– Знаеш ли как го прави? Да не би да краде ножове от кухнята?
– Претърсих килията ѝ, както ми наредихте. Нищо не намерихме. Тя е нежна душа, преподобна майко, мисля, че зле я преценявате.
– От двайсет години съм игуменка, още не се е случило погрешно да преценя послушница. Скрила е нож някъде. – Тя въздъхна. – Една от монахините ми каза, че е имало бунт пред вратите на манастира вчера сутринта.
Фабрисия поклати глава.
– Не беше бунт, преподобна майко. Само неколцина клетници, които търсят изцеление.
– Говори истината – подкрепи я сестра Бернадет. – Няколко овчари и техните съпруги малко се бяха поразгорещили. Това е всичко. Тези клетници идват всеки ден, за да търсят изцеление.
– Наистина ли мислиш, че можеш да правиш чудеса, Фабрисия, наистина ли?
– Другите говорят тези неща за мен. Аз самата не знам какво да мисля.
– Това е богохулство.
– Нищо не твърдя.
– Можеш ли да ми кажеш какво се случи вчера сутринта в параклиса?
Фабрисия поклати глава. Сведе поглед към ръцете си. Погледни тия рани! Тя ги усещаше вече, бяха започнали да я болят, и то силно. Стисна зъби и се опита да се съсредоточи върху думите на игуменката.
– Цялото абатство непрекъснато се вълнува заради теб. Ти подиграваш ли ни се?