Вече сигурно викат името ми при портата, помисли си тя. Изглежда жестоко да откажеш на хората надежда. Но какво мога да сторя? Игуменката сега управлява живота ми. В известен смисъл чувстваше облекчение, че ѝ е забранено да лекува, защото това изцеждаше и малкото сила, която имаше, макар че се чувстваше засрамена заради това облекчение.
Ръцете я боляха, а краката – не толкова, че да не може да стои права. Тя тежко приседна на стол и махна ръкавиците си. Трябваше да промие раните и да постави чисти ленени превръзки, преди да започне работа. Тръгна мъчително обратно нагоре по стълбите, по протежението на галерията към коритото с вода.
Напълни кофа и я постави на земята. Слънчевите лъчи заиграха живо по повърхността на водата, тя примигна и затвори очи. Когато отново погледна, водата се въртеше и се люлееше и в дълбочината ѝ видя мъже с мъртви очи, които тичаха през спалното помещение с извадени ножове. Сестра Бернадет беше просната на пода, гола и полумъртва, с кръв по бедрата си. Красив мъж със зелени очи и засъхнала кръв по ризата си стоеше над нея с нож.
Тя смъкна монашеската си забрадка и пъхна глава във водата. Шокът от студената вода прогони видението. Огледа се. Просто красива сутрин в Миди с перести облачета, които се гонеха по синьото небе. Откъде ѝ се явяваха такива кошмари? Тя полудяваше, убедена беше.
– Моля те, Богородице, направи така, че това да спре – промълви тя.
Какво ѝ ставаше? Кога щеше да приключи?
XXXVIII
СЛУЧИ СЕ НА ПРАЗНИКА на Мария Магдалена. Молеха се по време на полунощницата; Фабрисия дремеше в църквата, копнееше литургията да приключи, за да може да поспи няколко часа до следващата служба. Игуменката изведнъж рухна на земята, лицето ѝ имаше цвят на червено цвекло, от устните ѝ излезе пяна. Сестра Бернадет и няколко от другите сестри я изнесоха от параклиса, пазителката на светите одежди тичаше след тях.
Фабрисия изтича обратно в килията си с другите послушници и веднага изпадна в черен, лишен от сънища сън. Събуди я заместничката на игуменката, която я изправи на крака още преди да си е отворила очите.
– Трябва да дойдеш – рече тя и я поведе към спалното помещение, както си беше по риза.
Килията на игуменката беше почти същата като нейната: голи каменни стени, слама на пода, твърд сламеник за спане.
Само една свещ осветяваше стаята. Огромно дървено разпятие висеше на стената над леглото, а Господ Иисус Христос, изглежда, се гневеше с всяко потрепване на пламъка от течението.
Възрастната игуменка носеше само риза. Косата ѝ беше сива и остригана до скалпа, лицето ѝ беше подпухнало и лилаво, сякаш се е задавила. Някой беше поставил броеница между пръстите ѝ. Издаваше хрипливи, накъсани звуци, сякаш се давеше. Монахинята, която пазеше светите одежди, и болногледачката стояха на колене до нея и се молеха.
Щом сестра Бернадет влезе, пазителката на светите одежди каза:
– Изпратихме портиерката да намери свещеник.
Бернадет се обърна към Фабрисия.
– Можеш ли да ѝ помогнеш? Поне да я държиш жива, докато дойде свещеник?
– Забранено ми е.
– Тя ти забрани, а не аз. – И после за удивление на Фабрисия Бернадет взе ръката ѝ и се отпусна на коляно. – Моля те, Фабрисия. Имаш особена дарба, дадена ти от Бога. Нямаш причина да я обичаш, знам, но познавам игуменката, откакто бях послушница, и вярвам, че е добра жена по душа. Помогни ѝ.
Болногледачката и пазителката на светите одежди застанаха до нея. Фабрисия коленичи. Тя постави и двете си ръце върху гърдите на старата жена и затвори очи, за да се помоли. "Отче наш" и десет пъти "Богородице Дево, радвай се". Когато приключи, тя се изправи.
– Това ли е всичко? – попита пазителката на светите одежди.
– Какво друго искате да направя?
– Но... – тя се обърна към Бернадет. – Очаквах повече.
– Усещате ли това ухание?
Двете монахини се намръщиха.
– Мирише на цветя – рече едната.
– Лавандула – уточни сестра Бернадет.
Погледнаха към игуменката. Изглежда, състоянието ѝ не се беше променило много. Фабрисия се обърна към Бернадет.
– Сега мога ли да се върна в леглото, сестро?