– Разбира се. Благодаря ти, Фабрисия.
Тя отново си легна. Миг по-късно вече спеше.
XXXIX
ДВА ДНИ СЛЕД ПРАЗНИКА на Магдалина игуменката седеше в леглото си и пиеше бульон. Без монашеската забрадка и облекло тя не изглеждаше на Фабрисия така внушителна. Някак ѝ се струваше смалена, неумолимостта ѝ обаче не беше намаляла. Фабрисия се надяваше двете да се сдобрят.
Портиерката беше довела свещеник от Монклер, който даде последно причастие на игуменката. На следващата сутрин болната се беше привдигнала. А сега да я видите, рече Бернадет. Ще надживее всички ни.
– Радвам се, че сте се възстановили – каза Фабрисия.
– Просто припадък – отсече игуменката. – Като цяло, на мен ми нямаше нищо.
Фабрисия видя болногледачката да се споглежда със сестра Бернадет.
– Искали сте да ме видите, почитаема майко?
– Наистина исках. Имам тревожни новини.
– Родителите ми добре ли са? – разтревожи се Фабрисия.
– Въпросът е много по-сериозен от здравето на семейството ти. Чула си, че папата е изпратил кръстоносен поход срещу еретиците, които графът на Тулуза храни в Албигоя през всичките тези години?
– Но няма да засегне нас тук, нали?
– Светото войнство на папата е превзело Безие. Всички зад стените са били изклани, слава на Бога, градът е изгорен, дори катедралата. – Бернадет закри уста с ръка. – Познали са Божието отмъщение заради своята греховност, до последния мъж, жена и дете.
– Ами свещениците? – попита Бернадет.
– Дадена им е била възможност да напуснат, но те са избрали да останат. И те са толкова виновни заради приютяването на еретиците, колкото и самият граф. Сега ще отговарят пред Бог.
Фабрисия се прекръсти.
– Мислех, че са дошли само за да воюват срещу еретиците и войниците на графа.
– Всеки, който дава подслон на ереста, плюе в Божиите очи.
Майка ми е еретичка, помисли си Фабрисия, а баща ми я обича. Както и аз. Това прави ли и нас еретици? Означава ли, че ще изгорим независимо на колко литургии е присъствал, колко пъти се е изповядал?
– Това е ужасна новина – рече Бернадет.
– Това е светият Божи гняв, възмездие за грешниците. Трябва да отпразнуваме завръщането на светия закон в Албигоя.
– Но какво общо има това с мен, почитаема майко?
– Срамът, който ни носиш с така нареченото ти изцеляване и другите истерични глупости, никога не е бил възприеман с добро око. А във времена като тези той би могъл да е пагубен. Трябва да напуснеш това място, днес.
Фабрисия се обърна към сестра Бернадет за подкрепа, но и тя изглеждаше толкова слисана, колкото самата Фабрисия.
– Ама тя сложи ръка върху вас – възпротиви се на игуменката Бернадет.
– Не е трябвало да ѝ позволявате да прави подобно нещо! Въобразявате си, че ме е вдигнала от гроба, така ли? – игуменката насочи обвинителен пръст. – Дори да си го помислите само, е богохулство. Само нашият Бог има силата да лекува. Ще ѝ приписвате заслуги всеки път когато някоя от нас се съвземе от припадък ли? – Страните ѝ поаленяха. Усилието да крещи я беше омаломощило. – Тя незабавно трябва да си тръгне.
– Къде да ида? – попита Фабрисия.
– Това вече не е моя грижа. Прецених, че си неподходяща за този живот. Сега върви. Остави ме на мира.
Фабрисия изчака портиерката да отвори вратата. Вече не беше облечена като послушница, а с обикновената кафява туника на селско момиче. Носеше оскъдните си вещи, вързани във вързоп. Сестра Бернадет изтича през галерията с колоните с няколко от другите монахини и се хвърли пред нея.
– Не мога да повярвам, че ти стори това. Какво ще правиш сега?
Фабрисия се стресна и се обърка, като видя заместничката на
игуменката да плаче в краката ѝ, затова и тя коленичи до нея.
– Ще се справя. Ще се върна в Сент Ибар при семейството си.
– Моля се Той да те пази.
Тя наблъска вързоп с хляб и сирене в ръцете ѝ. Вече и сестра Мари, портиерката, плачеше. Монахините наблюдаваха от другата страна на галерията със скръбни лица.
Фабрисия се изправи и излезе през вратата. Къде да ида сега, запита се тя. Изглежда, навсякъде, където отида, става несигурно.
XL
КАКВО НЕСРЕТНО МЯСТО.
Безбожно, беше казал отец Ортиз.
– Ако Дяволът имаше родно място, щеше да е тук; самият въздух е с привкус на ерес. Обърни камък и изпод него ще изпълзи еретик.
Вървяха по стария римски път, прав като стрела, левга след досадна левга. От двете страни имаше езера със застояла вода, жълтеещи храсталаци и солници. Безжалостните ветрове откъм Лионския залив сипеха отгоре им топлина.