Разнесоха се предупредителни викове и звуците на смъртта от портите. Жил дръпна поводите на своя жребец, така че той се изправи на задните си крака и огромните железни подкови паднаха на сантиметри от лицето на Симон. Вратите на Сент Ибар се отвориха. Някой размахваше факла, за да даде сигнал.
Жил не дочака Диего да приключи прощалното си слово. Пришпори коня си напред и изкрещя команда за атака. Рицарите му – неговият конен отряд – и пешаците се втурнаха след него.
Нормандската армия се събра при вратата. Симон наблюдаваше, ужасен и уплашен.
– Добре ли си? – попита отец Ортиз.
– Добре съм.
– Ще се присъединиш ли към мен за един химн?
Той вдигна кръста над главите им точно когато слънцето се показа над планината. Слънчевите лъчи докоснаха върха му и той засия в златно. Отец Ортиз запя:
– Veni Sancte Spiritus[27]...
Огнен пламък се издигна пред градската порта, последван от втори. Монасите завършиха химна. Диего едва се тътреше под тежестта на позлатения кръст.
– Дълго време им отне да минат през вратата – каза той.
Симон чу паническото изцвилване на кон. Войниците бягаха от портата, обвити в пламъци. Нещо не беше както трябва. Вече трябваше да са влезли.
– Ще изпеем ли отново химна, братко Симон?
Изпяха Veni Sancte Spiritus още два пъти. Докато слънцето се издигаше по-високо, от две места се заиздига гъст черен дим и спираловидно се насочи към небето.
– Какво казахте за тях – прошепна Симон. – За онази работа с черната котка.
– Какво за нея?
– През целия си живот съм живял тук, из южните земи. Никога не съм чувал за подобно нещо.
– Казано ми е от доверено място.
– Тези добри хора грешат по много въпроси, това е истина. Но не ми се вярва който и да е от тях да извърши подобно нещо с котка.
– Толкова важен ли е този въпрос за теб, братко Симон, именно в този момент?
– Вярвам, че Бог ни е направил пазители на велика истина. Не ни трябва да я украсяваме с лъжи.
Един от пешаците на Жил тичаше обратно надолу по хълма, кожената му туника димеше. Той я раздра, докато виеше от болка. Последва го втори. Скоро станаха десетки, препъваха се, кървяха, проклинаха.
Вече и кавалерията се оттегляше, цялата малка войска на Жил бягаше разпокъсано.
– Какво се случи? – попита отец Ортиз.
Един от войниците се приближи. Беше изгубил шлема си и стискаше ръката си, която висеше безполезна от едната му страна. През пръстите му капеше кръв.
– На стените не бяха хората на Транкавел! Цялото градче ни чакаше. Проклети дяволски изчадия!
Последен се завърна самият Жил. Приличаше на таралеж, от ризницата му стърчаха стрели. Симон беше чувал, че е трудно да се убие рицар дори при близък бой, защото доспехите им бяха непроницаеми. Винаги умираха само пешаците, понеже те имаха само парче кожа или щит, който да ги пази. Сега виждаше със собствените си очи, че всичко, което му бяха казвали, е истина.
Може би затова хора като Жил обичаха толкова много войната.
Норманецът махна шлема си и го запрати на земята. Момчешкото му лице плуваше в пот, тънката му бяла коса беше залепнала за черепа му. По доспехите на жребеца му също имаше стрели, една от тях го беше ранила близо до предницата, тъмна кръв се стичаше по предния му крак. Конят нервничеше от болка и възбуда.
– Какво стана, господарю? – извика отец Ортиз.
– Гражданите се бият заедно с войниците. Бяха опънали вериги по улиците, за да препънат конете ни, и дори от покривите мятаха камъни към нас. После запалиха сеното в две каруци и ги бутнаха по улицата. Загубих двамина от своите рицари и само Бог знае колко още хора!
– Казах му, че не сме подготвени – рече Симон на отец Ортиз.
– Ти каза, че се бием само с войници! – кресна им Жил. – Ти каза, че хората са добри католици и че само войниците на Транкавел ще се бият срещу нас! Да покажем милост, така каза! Сега виждаш докъде ни доведе твоята милост! Вътре няма нито един, който да не е сдушил се с Дявола кучи син!
Той заби меча си в твърдата земя.
– Това няма да остане така! – рече той, докато сочеше към двама им, сякаш те са отговорни за поражението му. – Ще се каят за деня, в който са се изправили срещу Жил дьо Соасон!
XLIII
ПОРЕДНИЯТ ДЪЛЪГ ДЕН ОТ ПЪТУВАНЕТО. Изглежда, целият свят беше тръгнал за Лион. Беше сезонът на поклонниците и ги подминаваха хиляди запътили се към южните земи. Свещените войни благоприятстваха печалбата или поне така твърдяха ханджиите.