– Само защото човек има еретик за съсед, това не го прави лош християнин.
Жил се обърна към отец Ортиз.
– Отче, поучете своя сосиус, става ли? Той си позволява прекалено много. – Жил скочи от коня си. – Бог ще разпознае своите. Когато всички са на небето, нека Неговата мъдрост раздели спасените от прокълнатите. Трябва да разберете, отец Жорда, че когато постъпваме така, постъпките ни подтикват другите да са по-прилежни в молитвите си. Нали това искате от своето паство? Прилежание?
– Сеньорът е прав – рече отец Ортиз. – Мислите ли, че един добър християнин може да живее, опрял страната на лицето си до Дяволската паст?
Симон осъзна, че е безполезно да продължава спора. Той падна на колене и се помоли за душите на мъртвите.
– О, спестете ми благочестивостта – подигра се Жил. – Искате Църквата ви да е спасена за вас, но се разстройвате, когато видите, че е сторено. Лицемери сте до един.
Симон погледна към скупчените пленници – окаяници, които се бяха били смело и бяха предадени в самия край от своя собствен бейл.
– Какво ще правите с тях? – попита той.
– Отрекоха се от кръста. Та ми се стори, че за тях може и да е поучително да разберат от личен опит какво е онова, което според тях не съществува. Вие как мислите, отец Ортиз?
Той се обърна към капитана на войниците и започна да го разпитва. Един от хората му, който говореше езика ок по-добре, предаваше въпросите му. Къде са останалите жители на града? Накъде са тръгнали? Защо са избягали?
– Чуха, че всички сте касапи – отвърна капитанът, – и ни умоляваха да ги пуснем да си вървят. Възнамерявахме да ви задържим още два дни, после също щяхме да избягаме, ако това мръсно псе бейлът не ни беше предал.
– Накъде тръгнаха?
– Към планините. Където никога няма да ги откриете.
Жил се обърна към Юг.
– Тръгвай след тях. Вървят пеша, така че въпреки думите на тоя червей имате възможност да ги откриете и когато го направите, въздайте Божията справедливост. – Той се качи на жребеца си и се завъртя. – Сега им покажи какво правим с еретиците наоколо.
Лятото беше добро за угояването на мухите. За нито една от тях нямаше извинение да не затлъстее и сънливо да дреме, преяла, на слънцето.
XLVII
ВЪРВЯХА ПО СТАРИЯ римски път, който водеше през Минервоа, през опожарени и опустели села и кастра. Първият мъж висеше обесен на маслиново дърво и привлече вниманието им, след дванайсетия вече беше обичайна гледка. С всяка левга Филип губеше по малко от душата си. Колко на брой изоставени бебета може да се престориш, че не забелязваш, защото не можеш да спасиш нито едно от тях и виждаш по двайсетина всеки ден?
Ами онзи войник, когото бяха открили отстрани на пътя без ръце и крака? Филип още чуваше виковете и проклятията му, докато осакатеният ги умоляваше да сложат край на мъките му. Християнски войници му го бяха причинили, и то не в разгара на битката, ами за да сеят ужас.
Но щом християнски войници бяха предприели подобно действие, как би трябвало да постъпи той, като сам беше грешник? Дали да остави мъжа да страда от жажда и да позволи на лешоядите да го довършат, докато е все още жив?
Беше скочил от коня с изваден меч.
– Направи го! В името на Бога! – изкрещя към него мъжът. – Защо чакаш? Моля те, не ме оставяй да страдам така! Умолявам те!
Едно беше да убиеш човек в битка, друго е да го съсечеш от милосърдие. Хората му го наблюдаваха, но стояха безмълвни.
Мъжът изкрещя, претърколи се на една страна и запълзя към него.
– Моля те, мосю, умолявам те! Направи го! Ще те защитя хиляди пътя в Рая, умолявам те!
На колко години беше, почуди се Филип. Лицето му до такава степен беше покрито е кръв и пръст, че беше невъзможно да се каже. Болката беше прорязала дълбоки линии по лицето му. Можеше да е и на двайсет, и на осемдесет.
Филип вдигна меча си, но нещо го накара да се поколебае. Трудно беше да се убие човек, когото не мразиш или от когото не се страхуваш. Точно когато се канеше да забие меча, стрела се заби в гърдите на мъжа. За миг изглеждаше изненадан, а после светлината изчезна от очите му и той умря тихо.
Филип знаеше кой я е изстрелял.
– Благодаря ти, Рено. Но нямаше нужда от твоята помощ.
– Съжалявам, сеньор. Не понасях повече да го гледам. Не се страхувам толкова от смъртта, колкото се страхувам от такава участ.
Погледите им се срещнаха.
– Тогава хайде да направим онова, за което сме дошли, и да се измъкваме от тази земя на лешояди – рече Филип и се метна на коня си.