Вечерта беше безветрена, сенките – наситено черни, а светлината – жива като прясна боя. Земята тук му напомняше за Земите отвъд, маслини и смокини растяха в тънката камениста почва и ронливи каменни стени пазеха свободно разхождащите се овце и кози.
Под сянката на стените терасовидни лозя плуваха в мъгла. Казваха, че са създадени под плющенето на камшика на надзирателя римлянин по времето на Иисус. Но сега да ги види човек! Бяха изкоренени от кръстоносците, корените им горяха и чернееха мъртви.
Въздухът миришеше на мащерка и на костница.
Градчето беше опожарено наскоро, дъждът от изминалата нощ не беше успял още да измие саждите. Струйки сив дим се издигаха от руините. Лисиците и вълците предпазливо си проправяха път през изпепелената земя, дебнеха, привлечени от обещанието за прясно месо.
Пътят продължаваше в тясна уличка, която последваха към градските порти. Филип прикри с ръка устата и носа си, усети как неколцина от хората му също повръщат. На площада имаше седем кръста. Дотогава единственото разпятие, което беше виждал, беше резбованото разпятие на Господ в църквите. Не си представяше, че хората може все още да подлагат други на такива мъчения.
Пред църквата имаше почерняло и почти погълнато от огъня дърво. От него обаче беше останало достатъчно, за да обесят някого. Трупът на мъжа се полюляваше на вятъра.
Лешояд изплющя с криле, за да прогони гарваните, които се бяха насъбрали над мършата.
Никой дума не обелваше.
Филип обърна главата на коня си и тръгна да излиза от града. Толкова път бяха изминали напразно. Клетото момиче, за което беше дошъл, несъмнено беше едно или няколко парчета от тази сурова и почерняла плът, просната на площада.
Господи, помилуй. Тя беше последната му надежда.
Кръстоносците бяха лагерували до реката на юг от Сент Ибар. Намериха конски фъшкии, утъпкана пръст и топла пепел от лагерните им огньове. Сигурно не са били повече от двеста-триста души, предположи Филип.
Той седеше отпуснато под една смокиня, оборил глава върху ръцете си.
– Какво ще правим? – попита го Рено.
– Нищо не можем да правим до утре сутринта. Кажи на хората да направят тук лагера.
Той видя сянка да се прокрадва сред дърветата, жена в туника с качулка.
Рено също я видя.
– Какво е това? – попита той.
Филип вече беше скочил на крака и тичаше. Бягството ѝ беше затруднено от дългата ѝ рокля и нападалите клони по земята, той бързо я настигна и повали на земята.
Тя остана да лежи, не се опита да се съпротивлява. Филип се изправи. Ръцете ѝ и краката ѝ бяха мръсни и покрити с прорезни рани. Каза нещо на езика ок, което той не разбра.
После се претърколи на гръб и отвори крака.
Рено тичаше след него. Следваше го Лу.
Жената каза още нещо на Филип.
– Какво говори тя? – попита Рено Лу.
– Каза да направиш онова, което искаш, но без да я нараняваш.
Филип коленичи до нея.
– Няма да те нараня – рече ѝ той. По глезена ѝ, по туниката ѝ имаше кръв. – В Сент Ибар ли живееш?
Тя поклати глава. Каза, че била от Безие. Двамата със съпруга ѝ побягнали преди идването на кръстоносците, но разбойници им устроили засада на пътя. Убили съпруга ѝ и бебето ѝ, а нея изнасилили. По някакъв каприз я оставили жива.
– Как е името ти? – попита я той.
– Гуилхемета.
– Гуилхемета, ще ти помогнем, ако можем.
– Не искам помощта ви – рече тя. – Не искам вече никой да ми помага.
– Какво правиш тук? – продължи да я разпитва.
– Кръстоносците ме доведоха. Имаха свещеник с тях и той беше мил към мен и ми помогна да погреба бебето си и го благослови, за да може да отиде в Рая. Но после войниците също ме изнасилиха и аз избягах.
– Какво е станало с градчето?
– Войниците се ядосаха, когато хората не им отвориха вратите. Биха се с тях, а после избягаха. Затова те избиха останалите. Дори бейлът, който им помогна. Обесиха го.
– Някои от хората са избягали, така ли?
– През нощта. Измъкнали се и отишли в планините.
Филип се обърна към Рено.
– Май вещицата още е жива.
Рено поклати глава, ужасен от обрата, който беше приел разпитът.
– Моля ви, сеньор. Да оставим жената на мира и да си вървим. Безнадеждно е. Вещицата, която търсите, сега може да е къде ли не из планините. Никога няма да я намерим.
– Ако е жива, повярвай ми, ще я намеря.
– Но не знам дали е още жива. Дори не знаем дали може да прави чудеса. Може би гоним вятъра.
– Не стигнах чак дотук, за да се откажа сега, Рено. Кажи на хората. – Той стана и протегна ръка на Гуилхемета. – Стани. Ела е мен. Тук никой няма да ти стори зло. Ние сме хора на честта. Tmes de partage – рече той на езика ок.