Лицето и дрехите му бяха изпръскани с кал от бързата езда. Това можеше да означава само едно. Филип се изправи на седлото, изпъна рамене, готов да понесе удара.
Жан-Пиер падна на коляно.
– Как ни откри? – попита Филип.
– Отидох до Нарбона, попитах стражите при градските порти за пътя към Сент Ибар, защото господарката ми каза, че сте се запътили насам. Мъжът ми каза да вървя по римския път, който щял да ме доведе дотук.
– Откога чакаш?
– Час, не повече. Отчаях се, че няма да ви намеря, но не можех да продължа да яздя, преди да съм си отпочинал.
– Бог те е пазил. Самотен ездач в това забравено от Бога място...
Той не зададе други въпроси, а Жан-Пиер не гореше от желание да предаде съобщението си, сякаш отлагането на момента щеше да помогне на сина му да поживее още малко.
– Нали господарката ти те е пратила?
– Така е, сеньор. Дойдох най-бързо по нареждане на господарката Жизел.
Рено накара коня си да застане до него и двамата се спогледаха. Какво означаваше погледът в очите му? Съжаление, разбира се, но вероятно и облекчение. Приключило беше, сега можеха да си идат у дома.
– Каква новина носиш?
Жан-Пиер впери поглед в земята.
– Нося думи на утеха и съпричастие от господарката Жизел. Синът ви е мъртъв. Тя ви моли да се върнете бързо във Верси, за да утешите нея и своето домакинство в тяхната споделена с вас мъка.
Филип се спусна от седлото. Жан-Пиер трепна, може би се чудеше как ли ще се отнесе сеньорът към новината, дали няма да е склонен да накаже приносителя на съобщението. Само че Филип просто подаде юздите на Лейла на Рено и влезе в гората, без да промълви ни дума.
Не знаеше накъде върви, знаеше само, че иска да върви и че иска да е сам. Чу Рено да го вика, но не му обърна внимание.
Проправяше си път през храсталака. Стресна елен, младият рогач беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да го погали. Животното се взря в него с бистри черни очи, после избяга в храсталака.
Той стигна до руините на някаква стена. Няколко стъпки по-нататък имаше друга. Визиготите бяха строили тук големи и малки градове; това беше стара земя със стари призраци. Кой да си помисли, че ще ги намери тук в шубрака? Старите крале на меровингите също бяха минали оттук, после сарацините за известно време; всички тези отдавнашни кости под нозете му, безкръвни мъртъвци, които хранеха маслиновите дървета, лозята и смокините И аз скоро трябва да се присъединя към тях. Защо не? Всичко скъпо за мен си отиде.
Черна врана програчи.
Сега трябва да ридая. Защо не мога да ридая? Къде са сълзите, които задържах през всички тези месеци?
Приклекна, пръстите му изследваха пукнатините на рушащите се тухли под горския мъх.
Защо сега не мога? Не ми остава друго, освен да се прибера у дома.
А какво беше вече "у дома". Студен, одимен замък в усойна гора, съпруга, която не обича, гробът на сина до този на майка му в гробницата. Призраци се прокрадват сред зелените сенки на листата.
Може би навеки ще остана да седя тук. Може би няма да имам сили да се върна.
Той бръкна в туниката си, извади сребърния гребен, който носеше през целия път от Верси. Ако го подържеше до носа си, още можеше да долови уханието на косата ѝ.
Какво трябва да направя, за да измоля от моите неверни богове късче благодат, отклонение от бляскава набожност, за да мога да намеря малко надежда в мрака на тази синя сутрин?
Чу Рено да го вика по име. Насили се да се изправи, после се върна на поляната, остави призраците, изградили стената на своя древен сън. Намери пътя си през дърветата, като следваше гласа на Рено, прииска му се да чуе и други гласове, които някак да призоват душата му, да се отдалечи от въздуха и светлината, да поеме към зелените сънища на мъртвите, стига само да му покажеха пътя.
LI
ОСТАВАШЕ МУ ДА ИЗПЪЛНИ още едно задължение и то беше да върне хората си безопасно обратно до Верси. Вече нищо нямаше значение за него. Почти бяха излезли от хълмистата местност, дори виждаше римския път в далечината. Щом стигнеха Нарбона, пред тях щеше да се изправи чист път на север към Бургундия и дома.
Инстинктът му го предупреди пръв, косъмчетата на тила му настръхнаха. Видя няколко гарги да ровичкат в купчина жълт тор на тревата, а когато слезе от седлото, установи, че фъшкиите са още топли. Скоро по този път бяха минавали коне. И разбра, че са влезли в клопка.
– Сложете шлемовете – извика той. – Извадете мечовете.