Едва беше изрекъл думите, когато във въздуха засвистяха първите стрели, последвани от виковете на мъжете и цвиленето на конете. Неколцина от войниците му паднаха и бяха стъпкани под копитата на подплашените животни. Ездачите им се въртяха в кръг, оглеждаха хълмовете за скритите врагове.
И тогава ги видяха съвсем ясно.
Връхлетяха ги от дърветата над тях, десетки от всяка страна на засадата, чийто обсег стесняваха. Той погледна към бойните знамена, различи три кралскосини орела на флаговете и ливреите им. Червенобрадия се беше завърнал, както Филип си знаеше, че ще направи.
Прекалено много бяха, за да се бият с тях. Трябваше или да избягат с езда, или да умрат.
– След мен! – извика той.
Пришпори Лейла напред. Тя за това и беше родена. Кобилата присви уши и се втурна в галоп, мускулите на врата ѝ се опъваха. Двата лъча на засадата вече бяха започнали да се доближават и първият от нападателите изскочи пред тях. Копието му полетя към щита на Филип и се разцепи.
Друг ездач се завъртя пред него, Филип развъртя меча си, почувства удар по шлема, по щита или доспехите, не знаеше по кое точно, после го подмина, когато Лейла отскочи. Изведнъж видя Червенобрадия до себе си, хилеше се към него през вдигнатия наличник на шлема. Филип завъртя обратно меча си.
Лейла се отдръпна, изправила се пред още трима конници.
Мъжете крещяха, викаха и проклинаха около него, но Филип вече не ги чуваше. Осъзнаваше само най-близките около себе си, следващия враг, следващата схватка. Биеше се, както го бяха учили от дете, удряше най-близката мишена, непрекъснато въртеше Лейла, за да не го изненадат в гръб. Видя до себе си Рено, после някаква ръка грабна юздите на оръженосеца му, той замахна с меча си и отсече ръката при китката.
За един удар на сърцето спря, видя как от отсечения крайник руква кръв, кръстоносец, който се отдръпва, обзет от болка и ужас. Усети удар по задната част на шлема. Норманец на сивокафяв кон вдигаше меча си за нов удар и той замахна със своя, откри пролука в ризницата на мъжа, точно под мишницата, кръстоносецът изкрещя и падна по гръб от коня си.
Отново завъртя Лейла, търсеше Рено. Той беше изчезнал.
Нападението на кръстоносците беше преустановено за малко. Трима от хората му лежаха на поляната, прободени или премазани; нови рицари на Червенобрадия се носеха устремно към него. От удара по шлема си беше замаян. Виждаше двойно, не можеше да фокусира погледа си. Нямаше изход от това положение, осъзна той. Щеше да умре.
Изненада се с каква жар все още иска да живее.
Командирът на хората му, Годфроа, се озова до него. Заби меча си в ребрата на единия от конниците с по-лоши доспехи, после с ръмжене го измъкна, дърпаше и ругаеше. Нов ездач се насочи към Годфроа с пика. Филип завъртя главата на Лейла и го нападна, отби го от целта му, после го съсече. Помисли, че ударът му е отишъл напразно, но мъжът падна и кръв пръсна в дъга по тревата.
Вкопчи се в гривата на коня си, за да не падне. Зрението му беше замъглено. Видя пред него да се отваря пътека и той препусна с Лейла по нея, към пътя.
Най-накрая спря и погледна назад, почувства нещо топло по тила си; махна ръкавицата и посегна към врата си. По ръката му имаше кръв. Някой яздеше след него с вдигнат меч.
– Сеньор! – беше Годфроа, командирът на отряда му.
И други от хората му бяха успели най-накрая да се измъкнат и приближаваха.
– Къде е Рено? – попита Филип.
Тръгна да се спуска от седлото. Годфроа го улови и го задържа. Чу го да казва: Трябва да го махнем оттук, и това беше последното, което помнеше от този ден.
LII
ФИЛИП ОТВОРИ ОЧИ, премигна два пъти, опита се да си спомни къде е. Взираше се в небето, светлината се процеждаше през горския листак. Чу ромоленето на поток и седна. Годфроа, командирът на бойците му, седеше на голям камък с крака във водата. Когато видя, че Филип се е събудил, стана и тръгна към него с боси нозе.
– Късмет извадихте, че не ви отряза главата, сеньор.
– Кой?
– Червенобрадия. Летеше към вас с бойна секира. – Годфроа се пресегна и вдигна шлема на Филип. – Виждате ли назъбеното. – Той го почука по бедрото си. – Добра толедска стомана, иначе от вас нямаше да остане кой знае какво.
Филип взе шлема си и се опита да огледа щетите, но все още не можеше да вижда ясно. Захвърли го встрани.
– Къде са останалите?
– Толкова са – рече Годфроа.
– Само петима ли останахме?
– Късмет имаме, че изобщо се измъкнахме.
Филип със залитане отиде до ръба на реката и пъхна глава във водата, за да се пробуди. Ръката му предпазливо опипа тила му. Кръвта се беше съсирила в косата и на мястото на удара имаше подутина, колкото ябълка.