– Може дори да намерим нещо за ядене, сеньор.
– Досега вече всичко е овъглено.
– Изглежда, пак ще ядем сврачешки курешки – обади се друг.
Тревата все още пламтеше, горящият храсталак пропукваше. Из долината се носеше червен дим, осветен от спускащото се към хоризонта слънце. Филип си помисли колко удивително е, че последствията от разрухата и ужаса могат да притежават такава зловеща красота.
– Виж това – рече той на Рено, преди да успее да се спре.
Оскъдна вечеря: няколко диви смокини, шепа маслини. Наблюдаваха как сенките им танцуват по покритите със сажди стени на колибата, опитваха се да не гледат към младежа, който седеше прегърбен и нещастен и трепереше в ъгъла.
Рено не пожела да яде. Един по един се оттеглиха навън, предпочитаха да спят под дърветата в отрязъците между времето за пост, отколкото да слушат сподавеното му хлипане.
– Обещавам ти – рече Филип, когато останаха само двамата, – ще намеря човека, който ти го е сторил.
– Сеньор, вината не е ваша. Не се обвинявайте.
– Аз те доведох тук, Рено. Ти ме предупреди за опасностите.
– Опитвахте се да спасите сина си. Тогава говорех от страх. Въпреки че не ви го казах преди, възхищавах ви се много за онова, което направихте. Аз не бих имал такава смелост.
– И въпреки това ме последва.
– Нямах избор. Вие сте мой господар.
Филип скочи на крака, замахна с облечения си в ръкавица от плетени метални нишки юмрук към стената. Мазилката и плетът се зарониха под удара му.
– Що за хора биха сторили подобно нещо?
Рено извика тихичко.
– Толкова боли – рече той.
Потрисаше се от негодувание, как едно красиво младо момче е превърнато в присвит, треперещ окаяник.
– Ще се грижа добре за теб, Рено.
– Не искам да живея така – отвърна оръженосецът му.
Филип не знаеше какво да отговори. И аз не бих искал да живея без очите си, помисли си той.
– Помните ли оня войник на пътя? Отрязали бяха ръцете и краката му. Умоляваше ви да го убиете, сещате ли се?
– Не е лесно да отнемеш живот без никаква причина.
– И няма да го направите, ако ви помоля?
– Най-малко теб. Не искай това от мен.
В огъня изпращя цепеница. Навън жуженето на цикадите се извиси до кресчендо.
– Вие сте добър човек, сеньор. Мъж на честта. Исках един ден да бъда като вас. Горд съм, че ви служих. Винаги съм искал да се бия рамо до рамо с вас и го направих, нали, този единствен път.
Сега вече изгубих двама синове, помисли си Филип. Синът, когото имах, и синът, в когото можех да превърна това момче. Навън беше тъмно, тъмно като в сърцето на Бог. Вътре в себе си почувства студена болка, по-лоша от глада. Слушаше как момчето хлипа в ъгъла. Може ли човек без очи да плаче?
– Моля ви, господарю – рече Рено. – Спрете да вървите така напред-назад. Елате тук и спете до мен.
Филип отиде и седна до него, прегърна го и се опита да го утеши.
Не помнеше да е заспивал. Събуди се стреснато, когато едва беше започнало да се виделее, зората беше сива и предателска и бавно пълзеше по небето. Къде беше Годфроа? Вече трябваше да са оседлали конете. Стана и излезе.
Командирът на войниците му и останалите му хора се бяха събрали около нещо в храстите. Всички се отдръпнаха, когато го видяха, и по вида на лицата им разбра, че каквото и да е, те се страхуват да не ги държи отговорни.
Рено.
Но Рено беше заспал точно до него. Защо сега да е навън?
– Тези двамата са били на пост – рече Годфроа и кимна по посока на двама от хората си. – Твърдят, че не са заспивали, но според мен са спали. Как иначе би могло да се случи?
Рено лежеше по корем с подпъхнати под себе си ръце. Филип го претърколи, колкото може по-внимателно. Използвал беше камата му, която беше взел от него, докато е спял. Справил се беше с вещина, държал беше острието точно под ребрата си, така че, когато падне, да се забие направо в сърцето. Сигурно е свършил бързо. Но все пак не беше лесно да се умре тихо, предположи той; да умре и дори да не събуди часовите.
– Грешката не е на хората ти. Рано или късно щеше да намери начин. – Той се изправи. – Имаме ли как да го погребем?
Годфроа поклати глава.
– Тогава ми помогнете. Ще го занесем надолу по дефилето, до потока. Там земята ще е по-мека. Няма да го оставим на лешоядите. Ще изкопая гроба му със собствените си ръце, ако се наложи.
– Нямаме време! Кръстоносците, сеньор! Ще ни преследват от зазоряване. Колкото по-скоро напуснем Пей д'ок, толкова по-добре.
– Когато аз кажа, тогава ще напуснем – рече Филип.