Гробът беше плитък, но отгоре му натрупаха големи камъни от реката, за да попречат на вълците и на лисиците да го изровят, Филип каза молитва над него.
Годфроа поклати глава.
– Молитвите са безполезни, господарю. Той е самоубиец. Знаете какво се случва със самоубийците там горе – и очите му се насочиха към небето.
– Ако Бог не позволи на този добър младеж да влезе в Рая, а вместо това отвори вратите си за хората, които го ослепиха, само защото са носели червен кръст на туниките си, тогава това не е Раят, в който бих искал да отида.
Годфроа се прекръсти при думите му и мрачно се спогледа с останалите. Филип не го беше грижа дали богохулства. Душата му не беше във вечното; в този миг жадуваше само да изтръгне сърцето на мъжа, който беше ослепил неговия оръженосец, който беше и негов приятел.
LIV
СЛЕД КАТО ПОГРЕБАХА Рено, колкото могат по-добре, мъжете вече нямаха търпение да тръгнат на път. Филип пренебрегна настойчивите им молби и влезе в разрушената църква. Каква църква беше само: жалка квадратна кутия с голи варовикови стени и под от утъпкана пръст, с изключение на няколко каменни плочи в участъка пред църковния хор и олтара. Прозорци нямаше. Имаше почерняло от саждите дървено разпятие на стената. Някак не бе изгоряло, когато я бяха подпалили.
Той падна на колене.
Никога нямаше да разбере Божия промисъл. Защо трябваше да дава победата на мъчителите и да остави момче като Рено да страда от такава отвратителна жестокост? Каква причина имаше за това, къде беше милостта?
– Алезаис – рече той.
Спомни си я как стоеше до вратата сутринта, в която беше тръгнал за кръстоносния поход. Никога не го помоли да не отива, разбираше какво му повелява дългът. Вече му се изплъзваше. Вече не можеше да извика в паметта си представата за кожата ѝ, нито да чуе смеха ѝ, щом затвореше очи, както някога. Всичко, което беше скъпо за него, му се изплъзваше, дори спомените.
Алезаис, чакай ме в Рая. Чакай ме.
Чакай ме, докато аз правя – какво, зачуди се той. За съпругата ми, за болния ми син и за оръженосеца ми има Рай; за мен има печален замък, пълен с призраци, и дълг. Дълг към кого? Към децата, които може би Жизел носи от мен? Към Жизел със сигурност нямаше дълг. Ако не се върна, тя хич и няма да скърби.
Замъкът и феодът отиваха при братята ѝ, които щяха да са много щастливи от това. Тя може би щеше да пророни няколко крокодилски сълзи, но какво от него би могло да ѝ липсва? Към нея се беше държал, като цяло, съвсем безразлично и ако го няма, щеше да ѝ е по-добре. Все още беше млада и семейството ѝ можеше да ѝ намери по-добър съпруг, който повече да я зачита.
И все пак той не можеше да стори това, което беше направил Рено. Скастрил беше Годфроа, но и той като него вярваше, че небето е затворено пред ония, които избират пътя на саморазрушението. Имаше обаче и други начини за съкращаване на живота: едни хора го издирваха в този момент и просто трябваше да спре да бяга от тях.
И защо не? Трябваше ли той все още да храни вяра в живота, в Бог, когато самият Бог му беше обърнал гръб? Щом Бог беше всемогъщ, защо стоеше настрана и оставяше злото да се случи по такъв начин? Този несвят Бог му беше отнел всичко, което обича, и всичко, в което вярваше.
Много добре. Може и да си ме превил, но няма да се счупя. Ще ти се съпротивлявам, Боже. Ще плюя в лицето ти.
Качи се на олтара и изтръгна кръста от стената, после го вдигна с две ръце и го тресна в каменните плочи. Първия път не се строши, но втория изпука малко под средата и така кръстът с неговата жертва останаха като две отделни парчета на пода.
– Проклет да си, Боже!
Годфроа влезе тичешком, останалите се струпаха на входа на опожарената църква зад него. Взираха се в полуделия човек пред тях, а после в кръста, който лежеше в краката му. Очите им се разшириха.
– Сеньор, добре ли сте?
– Пригответе конете – рече той.
– Връщаме се във Верси ли?
– Не, отиваме да намерим сатаната с червена брада и ще се разплатя с него.
– Но, сеньор! Ние сме само петима. Те са поне осемдесет души.
– Искам само него. Можете да избиете останалите, ако желаете.
Изгледа ги. Те се отдръпнаха.
След като си отидоха, той падна на колене и зарида за начина, по който би трябвало да съществува светът; свят, където честта се възнаграждава от Бог и Бог е милостив; свят, където децата не умират невръстни и съпругите доживяват да бъдат майки и баби, а мъжете не вадят на други мъже очите и не ги изоставят да живеят в мъчения. В това вярваше, но светът не беше такъв.