LVII
НА ТУНИКАТА, която носеше над бронята си, нямаше пришит кръст, следователно не беше кръстоносец. Но пък косата му беше пригладена с мазнина назад от челото, както я носеха северняците. Водеше собствена армия със себе си, казаха войниците. Вече беше убил или ранил петима.
Явно и той като всички ония другите беше убиец. А имаше толкова омиротворено изражение. Изглеждаше почти... красив.
– Можем ли да направим нещо за него?
С цялата тази кръв по косата му, по доспехите и лицето му. Откъде да започне?
– Не знам – рече тя.
Войниците ѝ помогнаха да го преобърне на една страна, за да махнат ризницата и туниката му. На земята изпадна женски гребен за коса.
Лицето и вратът му бяха загрубели и обжарени от слънцето, но под доспехите кожата му беше бяла като слонова кост. Миришеше на дим от дърва, на коне и кръв. Тя постави ръце върху него и се помоли.
Чудила се беше кога ще влезе в живота ѝ и сега, когато вече беше тук, тя се почуди – защо? Не знаеше кой е, но за нея не беше непознат. Това беше войникът, когото в съня си беше видяла да върви до нейния кон.
Очите му трепнаха и се отвориха.
– Алезаис – рече той. – Липсваше ми.
Филип строеше замъци в дъждовните локви на двора. Баба му излезе с бяла шапчица на главата и му каза да влиза вътре. В кухнята кълба пара се издигаха от пайролата, която висеше над откритото огнище, а съчките пламтяха в червено в куполовидната пещ за хляб. Баба му го накара да седне пред супа от грах. Сутрин беше и каменните плочи бяха студени, а новата тръстика по пода драскаше краката му.
Той се събуди: просто сън. Повика оръженосеца си, Рено. Съпругата му стоеше надвесена над него, посегна към гръдта ѝ и ѝ се усмихна. Тя отблъсна ръката му, което беше грубо от нейна страна, защото гърдите ѝ бяха едно от най-големите удоволствия на живота му.
Чу женски глас:
– Струва ми се, че е по-добре.
Толкова много хора! Оставили го бяха да лежи в голямата зала. Той се огледа за Годфроа, Рено или готвача. Не познаваше никого от присъстващите. Може би господарката Жизел се е отървала от слугите в домакинството му, докато е бил далеч. Видя войник без крака и без ръце. Стрелата все още беше в гърдите му.
– Почини си – чу го да казва. – Най-добре е.
– Не може ли малко по-тихо, а? – изкрещя той.
Но от устата му излезе само грак. Искаше да извика отново, но после забрави. Затвори очи.
Някакъв светец вдигна поглед от книгата със сметките. Е, какви грехове имате вие, господарю Филип?
Никакви, те ми бяха опростени, когато понесох бойното знаме на Христа. И ми обещаха да ида в Рая. Светецът имаше раздвоена брадица и черни къдри. Носеше и тюрбан. Но в този Рай няма да идете, изсмя се той.
Червенобрадия беше там, сечеше си опашката като гущер. Очите на Рено бяха у него и той ги търкаляше като зарове в ръката си. Филип се сепна и се опита да го хване.
– Почивай си – рече му някой и на челото му поставиха хладна кърпа.
Друг го попита дали иска да се изповяда.
– Не – каза, – ще отнеме много време, а аз съм много уморен.
Освен това той се гордееше с греховете си. Щеше му се да ги обсъди с личност като неговия Създател, по мъжки. Погледни, ето списъка ми. Сега погледни своя.
Отвори очи. Над него стоеше приведена жена.
– Паднах на главата си, докато се мъчех да се измъкна от една църква – рече ѝ той.
– С всички е така – отвърна му тя, а на него думите ѝ му се сториха любопитни, но може би той просто сънуваше.
Чу как жената казва:
– Пострадал е от удар по главата, може би повече от един. Наранил си е глезена и лявата китка. Но най-зле са ребрата. Нещо вътре е счупено и той вдишва собствената си кръв.
– Ще умре ли?
– Вероятно. Ще бъде според волята Божия.
Даде му да пие нещо горчиво. Той го изплю.
Налегна го умора от това, че непрекъснато броеше хората в сънищата си. Трийсет и седем. Не, още трима; вече са четирийсет. Седяха пред огнището на пейки, сушаха ботушите и гетите си на огъня. Миризмата на мокра кожа и вълна се примесваше с мириса на тор, глина и гнила слама от пода.
– Просто си почивайте – прошепна Годфроа, преоблечен като красива червенокоса жена.
– Не ви е дошло времето, сеньор. Трябва да се върнете – каза му оръженосецът му Рено.
– Къде да се върна? – попита той, а после и синът му се появи, играеше си с меча му.
– Остави го – скара му се той, – не си пораснал.
А рицарят със синьото и зеленото око се разсмя и отвърна: