– Е, бях достатъчно голям, за да спася окаяната ти кожа.
– Той изгаря – каза жената.
Филип си помисли за малкия Рено, колко студен беше. От кое е по-добре да умреш – от лед или от огън? Краят е все същият. На латински, после на арабски поиска вода и усети как тя повдига главата му и докато сипваше полека между устните му и косата ѝ погъделичка лицето му, усети и ухание на лавандула.
LVIII
– ФАБРИСИЯ БЕРАНЖЕ – рече той.
Тя се грижеше за друг болен, когато го чу да произнася името ѝ. Обърна се и видя, че я наблюдава. Имаше огромни кафяви очи, а погледът му беше толкова прям, че я смути.
– Откъде знаете името ми?
– Ти си, нали?
Тя кимна.
– Ти си причината... да дойда в Пей д'ок.
– Не ви разбирам, сеньор.
– Една знахарка ми каза, че... си велика лечителка. Синът ми беше болен. Мислех, че можеш да го спасиш. Но той... вече е мъртъв. Изглежда, вместо него си спасила мен.
– Бог ви спаси. Аз само се молех за вас.
– Тогава Бог... ме удивява. Защо ще му е да спасява мен?
– Не ни се полага да знаем Божия промисъл. – Тя постави ръка на челото му. – Треската ви е преминала. Дишането ви се е подобрило.
Повдигна главата му и му даде да пие вода.
– Къде съм? – попита той.
– Мястото се нарича Симусен.
– Какво е? Замък ли?
– Пещера. Пещера и катедрала.
– Как... съм се озовал тук?
– Войниците на виконта са ви намерили. Казват, че сте нападнали съвсем сам цялото свещено войнство.
– Това друг сън ли е?
Той се огледа. В пещерата имаше стотици хора, насядали по земята, легнали, хранещи се, разговарящи. И въпреки това всичко изглеждаше в пълен ред. Виковете и смехът на децата отекваха от сводестия таван.
Както и Фабрисия каза, това беше пещера и катедрала.
– Бях избрал деня, в който да умра. Защо съм... тук?
– Никой не избира деня, в който да умре. Денят им е избран.
– Дали и рицарят с червената брада се е измъкнал?
– Можете да попитате лично хората на Транкавел, когато се завърнат. Никога не питам как вие мъжете сте се опитали да се избиете един друг. Това не ме интересува.
– Кои са всички тези хора?
– Някои са от Безие, някои от Сент Ибар. Дошли са, за да избягат от войниците.
Той я улови за китката.
– Истина ли е, че... можеш да изцеляваш? Ти ли ме... изцели?
– Дадох ви билки и се молих за вас. Понякога хората се оправят, понякога не. Не зависи от мен.
– Колко зле съм ранен?
– Когато дойдохте, мислехме, че ще умрете.
– Но сега... съм жив.
– По волята Божия.
Тя се опита да се освободи от него, но той не я пусна.
– Много си красива – рече той. – Очаквах... вещица с пилешки кости в косата си, да мирише на зарасличе. И иглика.
– Къпах се тази сутрин. Измих всички пилешки кости. От тях започваше да ме сърби.
Той се усмихна.
– Имам да ти казвам нещо... важно.
Пусна я, изтощен от малкото усилие, ръката му падна до тялото му.
– Тогава ми го кажете.
– Намерих... баща ти и майка ти.
Фабрисия затаи дъх.
– Къде? Живи са и са добре, нали?
– Живи са. Благодарение на доблестта на... хората, с които яздех. Кръстоносци ги бяха нападнали, но оцеляха. Отправили се бяха към място.... което наричаха Монтайе.
– Говорихте ли с тях?
– Разбира се. Казаха ми, че си в манастир, наречен Монмерси. Бяхме се... запътили натам, когато попаднахме в засада.
– Истина е. Напуснах манастира преди седмица. Щях да се върна в градеца, но разбрах, че там е имало кръстоносци, и дойдох тук. Мислех, че бедните ми родители са мъртви.
– Уверявам те, че бяха много... живи. Пожелаха да ти кажа това.
– Благодаря за тази новина. Не разбирате какво означава за мен.
– Удоволствие беше да ти я... съобщя. Впрочем казвам се Филип, барон Дьо Верси.
– Знам кой сте – отвърна му тя и след това се отдръпна при другите.
Той наблюдаваше как се грижи за болните и ранените. Сигурно бяха четирийсет или дори шейсет души, лежаха на пясъка близо до входа.
Фабрисия Беранже имаше дълги крайници, зелени очи и червена коса, загърната с шал; носеше проста кафява туника. На ръцете си имаше ръкавици, дори в това горещо лято, и видимо куцукаше. Но това не намаляваше красотата ѝ, правеше я още по-възхитителна. И в най-дребното ѝ движение имаше ведрина, каквато през живота си беше виждал само у една жена и това беше съпругата му.
– Я виж ти! Изглежда, има мъже, които е невъзможно да убиеш!
Филип вдигна очи, младоликият рицар с едно зелено и едно синьо око.