– Трябваше да си мъртъв, приятел! – приклекна и протегна ръка. – Казвам се Раймон Перейа, аз съм сенешал на виконт Транкавел.
– Ти си този, който... ме е довел тук, така ли? – попита Филип. – Трябва да ти... благодаря.
– Не на мен, а на жената, която изцелява. Мислех, че си мъртъв. Щом веднъж човек започне да кашля толкова много кръв, той си е вкочанен и студен до час време. Имаш късмет, че тя беше тук. – Раймон дръпна туниката на Филип. – Погледни! Да не е била ризницата, онзи щеше да те е съсякъл на половина.
Филип прокара пръст предпазливо по ребрата си. По цялата му дясна страна имаше моравожълта синина.
– Ти или си най-смелият мъж, когото съм срещал, или най-лудият. Да не би да си мислеше, че ще надвиеш всички? И въпреки това съм благодарен, че им отвлече вниманието. Съмнявам се, че без теб засадата ни щеше да е толкова успешна.
– Какво се случи с онзи рицар... с червената... брада?
– Такъв човек не видях, поне не и сред мъртвите, които оставихме. Имало е лични сметки за уреждане, така ли?
Филип кимна.
– Така.
– Тогава си тте de partage. Мъж на честта. И северняк! Не вярвах, че двете са съвместими. Защо не си с кръстоносците?
– Този кръстоносен поход е... война на папата, а не на Бог. Дойдох тук по мой въпрос. Конят ми... при теб ли е? Лейла. Голяма арабска кобила.
– Разбира се, че конят ти е при нас, ние също сме мъже на честта, не сме конекрадци. Има друга пещера, по-нататък по планината, където държим животните. Там тя е в безопасност, нахранена и напоена. Можеш да си я вземеш и да поемеш към Бургундия, ако това е желанието ти.
– Ами... кръстоносната войска?
– Кръстоносците обсаждат Каркасон. Онези от нас, които останахме, ще се бием с тях тук, в Черната планина. Когато дойде зимата, на тях вече ще им е омръзнало и ще се приберат у дома. А ние ще се върнем в Каркасон и Безие и ще изритаме останалите копелета оттам. – Той тупна Филип по рамото и го накара да трепне. – Късмет, приятелю. До последния си ден ще помня гледката, как един човек язди срещу четирийсет. Ще ми се да се биеше за нас! Бог да те благослови!
И излезе от пещерата.
Филип проучи състоянието на тялото си. Китката му все още беше скована и подута, както и глезенът му. Но му беше омръзнало да лежи като някой сакат. Надигна се и бавно се изправи на крака. Огледа се. Пещера и катедрала, така ли го беше нарекла тя? Уместно описание, защото таванът беше висок и сводест и най-малките шумове отекваха като в църква. Но вместо мрамор и каменни плочи подът на катедралата беше застлан с фин бял пясък. Пещерата беше по-голяма от всяка една от църквите, които беше виждал, трепкащите пламъци на факлите и на огньовете за приготвяне на храна сякаш се простираха на стотици крачки навътре в мрака. Покритите с катран варовикови тавани бяха подпрени с тежки дървени стълбове, забити дълбоко в скалните стени на места, където височината беше колкото дванайсет човешки боя, че и повече. Тази пещера сигурно е тук от много отдавна.
– Трябва да си почиваш – рече глас.
– Фабрисия.
Накара го пак да седне. Носеше пръстена купа.
– Изпий това!
В купата имаше отвара от ечемик и зеленчуци, първата храна, която приемаше от дни. Отпи само глътка от нея и осъзна колко гладен е бил. Допря купата до устните си и не помисли за нищо друго, докато не пресуши всичко в нея до капка.
– Благодаря – каза, когато изпи бульона и ѝ подаде празната купа.
Изведнъж се притесни, че е станала свидетел на вълчия му глад.
– Откога не сте яли?
– Отдавна. Не, почакай. Мисля, че онзи ден сутринта изядох един скакалец.
Двама души, облечени в черни раса, приведоха глави и влязоха. Приличаха на прегладнели врани: високи скули, бледи и костеливи.
– Кои са?
– Това са добри хора.
– Еретици?
– Еретици. Онези, от които папата живее в ужас.
– Не изглеждат... кой знае какво.
– Те са просто хора. Какво очаквахте?
– Ами ти... ти еретичка ли си, Фабрисия Беранже?
– Не, аз съм добра католичка. Но през целия си живот съм живяла до добри хора и последователите им и ето какво ще ви кажа: те са по-добри човеци от всеки свещеник, когото съм срещала, и със сигурност ще влязат в Рая хиляда години преди всеки епископ.
– Очаквах нещо... по-страховито.
Бяха тъмнооки, с дълги черни коси, усукани колани от въже. Слушал беше, че всички били содомити и почитали Сатаната, но със сигурност правеха впечатление.
Коленичиха да се помолят над човек в другата част на пещерата. Видя, че всеки има пергаментов свитък, привързан към расото си. Евангелието на Йоан или поне така му бяха разправяли. Притежанието на евангелието само можеше да направи така, че човек да изгори на клада в Бургундия. Почуди се какво ли толкова има в Божията книга, че свещениците не искат той да го научи.