– Сеньор, наистина ли изминахте целия този път, за да ме намерите?
– Наистина.
– А вместо това някак се оказахте в битка срещу петдесет кръстоносци.
– Тогава вече бях разбрал, че синът ми е мъртъв.
Лицето ѝ се промени, сякаш в очите ѝ угасна свещ.
– Много съжалявам. А убиването уталожи ли скръбта ви?
– Мъжът, с когото се бих, извади очите на оръженосеца ми и все едно го уби. Беше въпрос на чест.
– Никога не съм виждала чест в убийството, само ужас и скръб. Но вие сте рицар, сеньор, а аз съм само дъщеря на строител на църкви, затова съм сигурна, че вие знаете по-добре.
Той улови ръба на роклята ѝ.
– Ако бях стигнал тук навреме, би ли могла да спасиш сина ми?
Тя поклати глава.
– Аз съм обикновена жена. Не мога никого да спася.
– Тогава защо всички тези хора си мислят, че можеш?
– Не знам, сеньор. Може би защото искат да вярват.
Тя скокна.
– Къде отиваш? Обидих ли те? Било е неволно.
– Вие сте воин, сеньор, човек на насилието. Не вие ме обиждате, а вашето призвание. Кажете ми какво ще направите сега, когато Бог ви даде да оздравеете, след като трябваше да умрете от раните си?
– Ще намеря този дявол с червената брада и ще си разчистя сметките с него.
– А после?
– Няма "после". Той е рицар и зад гърба му стоят осемдесет бойци. Дори да успея да си отмъстя – а аз ще успея, – тези мъже ще ме убият.
– А когато и двамата сте мъртви, вашият приятел дали ще си върне очите и дали ще излезе от гроба? Не? Какъв е тогава смисълът?
– Рицарски дълг е с оръжие да защитаваме семейството си, собствеността си и своя крал. И най-важното от всичко – да защитаваме честта си.
– Ами своя Бог?
– Понякога и него.
– Както кръстоносците се биха за честта на Бог в Безие и Сент Ибар ли? Как може изобщо да има мир, когато всички се бият заради Бог? Според мен, сеньор, мъжете използват Бог като извинение да правят, каквото си поискат. Аз съм католичка, но вярвам също като добрите хора, че да се убива при каквито и да било обстоятелства, е грях.
– И въпреки това ме изцели.
– Както ви казах, не съм ви изцелила аз. Само се помолих за вас. Радвам се, че оздравявате.
– Щом обаче ме презираш, защо се моли за мен?
Тя направи нещо удивително, приклекна и с пръстите си опипа лицето му, сякаш търсеше малка тайна, която е написана там. Зелените ѝ очи бяха впити в неговите.
– Какво искате, Филип?
– Какво искам ли? Искам да знам какво означава всичко това. Търся нещо, което да ми обясни случилото се с мен и с живота ми. Готов бях да умра, дори нямах търпение. Бог взе жена ми, сина ми и най-добрия ми приятел. И все пак мен остави жив и аз не разбирам целта му. Нищо от това не ми изглежда смислено. Дали в него има някаква причина, или е просто случаен късмет? Има ли Бог на някакво негово си черно небе, който да се надсмива над нас, и има ли някакъв истински смисъл в моя живот? Това искам. Искам да науча отговора на тези въпроси, преди да умра.
Тя улови ръката му
– Елате с мен.
LIX
ФАБРИСИЯ СВИ ШЕПА около свещта, за да я предпази от теченията.
– Пещерите са изсечени в планините по времето на римските императори – каза тя. – Търсели са злато.
Обширното помещение се стесняваше до тесен тунел. Очевидно е бил много използван, понеже беше укрепен на няколко места с яки дървени стълбове, а по стените в метални поставки горяха факли.
– Свети Боже милостиви! – изведнъж възклика Филип.
Преживял беше нещо подобно, някога, когато влезе в новата катедрала, която строяха в Париж. А това тук беше повече от десет пъти по-голямо от нея. Самият Бог беше издълбал планината с юмрука си, като дете, което изравя средата на хляба и оставя само коричката.
Варовикови стени, почернели от вековете дим, се издигаха към тавана, изгубен във вечна нощ. Вълните от мраморни скали бяха осветявани изотзад от хиляди свещи. Скални кристали проблясваха като звезди. Хлъзгави калцитни стълбове се издигаха от сенките и оформяха пейките и стволовете на църква от истински варовик.
Слънце и сребрист лунен диск бяха изрисувани на мраморната стена в другия край на пещерата. Под тях имаше маса с бяла покривка, подредена като олтар. Отначало беше тихо, чуваше се само как бавно падат водни капки, но след това чу шепота на гласовете от тунела, понеже и други хора го бяха последвали в пещерата; отначало шепа, после станаха четирийсет, после сто, накрая още сто. Говореха само шепнешком, но в тази съвършена катедрала от камък всеки шум отекваше десет пъти.