– Останах без дъх... като... стар човек.
– Не се притеснявайте. Скоро отново ще сте, какъвто сте били преди, и достатъчно силен, за да убивате.
– Не се радвам... на убиването. На турнирите, да... насъсквам ума... и ръката си... срещу друг човек заради... честта или неговия... кон. Но отнемането на живот не е нещо.... което ми носи удоволствие.
– Хората умират независимо дали ви носи удоволствие или не. Резултатът е един и същ.
– Понякога нямаш избор. За да защитиш... семейството си или вярата си, или... земите си, трябва да се биеш. Няма друг... начин.
Усети топъл полъх по лицето си и разбра, че почти са стигнали края на тунела. Чудеше се каква нова изненада му е приготвила.
– Човек може да намери оправдание за всичко. Думите могат да бъдат извъртени. Истината не може.
Тя отстъпи встрани. За миг той застана на ръба на бездна. Сепна се слисан, за малко не се прекатури, но тя го сграбчи за ръката и го издърпа назад.
– Какво е... това място? – попита той, когато дишането му се възстанови.
Тясна ивица светлина се процеждаше през тавана на пещерата от процеп отгоре; пръстът Божи сочи пътя към Ада, помисли си той. Отдолу имаше само мрак, чак до самото дъно на пропастта. Светлината не можеше да проникне дотам.
Тя посочи. Той се обърна и видя огромен стълб от калцит, който се издигаше от самия ръб на бездната. Част от него беше паднал в нея, така че сега двете му части оформяха чук.
– Божият чук – рече тя. – Малцина са го виждали.
Филип взе свещта от Фабрисия, вдигна я над главата си, за да може да вижда по-добре.
– Защо го наричат... така?
– По времето на визиготите тук водели затворниците и ги хвърляли в пропастта. Не мога да си представя колко много смърт е имало. Но така скалата е получила името си. Божият чук, разбира се, е смъртта. Накрая тя всички ни сломява. Това е единствената истина, единственото време в живота ни, когато познаваме истината, че сме родени, за да умрем. Останалото е Дяволският сън.
Когато се обърна към нея, тя леко докосна ръката му с пръсти. Толкова близо беше; през бието на ризата ѝ съзря бледото ѝ, с цвят на слонова кост рамо, видя пулсирането на врата ѝ. Представи си вдлъбнатата празнина под ключицата ѝ и нежните издатини на гърдите ѝ.
– Вие имате благородна кръв, Филип дьо Верси?
– Казах ти, че съм барон.
– Тогава ми простете, ако съм говорила дръзко с вас. В моите тече само кръв на занаятчия. Не съм на вашето положение.
– Ти спаси живота ми. Ако искаш, имаш позволението да говориш с мен, както намериш за добре.
– Не мисля, че е възможно. Жалко, защото ми се щеше да не беше така.
Стоеше толкова близо до него, че можеше да почувства дъха ѝ на бузата си. Тя се обърна и го поведе обратно по тунела, като вървеше бързо след умиращата светлина.
На половината път Фабрисия протегна ръка и спря, за да си почине. Когато отново тръгна, Филип видя, че е оставила кървав отпечатък върху варовика.
– Кървиш – рече ѝ той.
– Нищо няма.
– Да не си се... наранила?
Тя седна на един камък и трепна от болка.
– Трябва да спра за малко – рече тя.
Той приклекна до нея. По стените имаше древни грубо изрисувани фигури. На врата му капна студена капка вода.
– Какво има? Какво не е наред?
– Задръжте свещта – рече тя. Филип взе свещта и тя махна ръкавицата си, която беше прогизнала от кръв. Подаде му я.
– Сам вижте.
Филип и преди беше виждал такава рана, в Земите отвъд, когато сарацинско копие прониза ръката на един мъж. Но тази рана беше чиста и от нея се носеше благоухание като на прясно отрязана лавандула. Той се приведе, за да я огледа, в този момент полъх изгаси свещта.
– Кой ти го стори?
– Никой.
– Трябва да я превързваш както трябва.
– Превързването е без значение. – Тя отново си сложи ръкавицата. – На другата ми ръка има същата рана, както и на двата ми крака.
– Но как си ги получила?
– Не знам. Започнаха като малки разрези, с всеки ден се разрастваха.
– Това са раните от кръста.
– Да.
Тя стана и закуцука обратно към главната пещера.
– Животът е загадка, сеньор. Затова не съм вярваща. Добрите хора наистина са добри, но казват, че знаят отговорите на всичко, а аз не разбирам как е възможно това.
– Всички трябва да вярваме в нещо.
– Можем да вярваме, в каквото си искаме, а не че трябва да го правим. Моля да ме извините, сеньор, но изглежда, вие не търсите нещо, в което да вярвате, а да владеете живота, да владеете дори самия Бог. Искате от него да удовлетвори нареждането ви точно както сте искали да спаси сина ви.