– Виждаш ли феите? – беше попитал Филип. – Това са дъждовни феи и танцуват за теб.
Скръбта се вкопчи в него като спазъм, толкова силно, че почти се преви на място. Изгубих всичко, което обичах. Когато можеше да обвинява Бог за своя гняв, това му носеше някаква утеха, но ако катарите бяха прави, тогава нямаше кого другиго да обвинява, освен Дявола.
В такъв случай нямаме надежда, помисли си той. Всички сме беззащитни в един свят на болката. Той бръкна в туниката си, извади сребърния гребен. Каква полза имаше от него? Дори не можеше да си припомни мириса ѝ вече. Отметна ръка назад и го захвърли, колкото може по-далеч в мрака.
Дъждът заплющя проливно. Цялата планина сякаш изведнъж потрепери от ромоленето на вода, която се опитва да намери път през варовиковите прорези на скалите. Той се върна в пещерата.
– Тук е прекалено горещо, навън е прекалено студено – рече Фабрисия. Тя си вееше с ръка. Този привичен за едно момиче жест го обезоръжи. Тя изглеждаше крехка на светлината от бурята, с кожа с цвят на сметана и фини кости. – Видях, че се запознахте с отец Марти.
– Каза ми, че си светица.
– Светица ли? Направи всичко по силите си, за да ме оскверни. За това разказа ли ви?
– Да.
– Мисля, че съвестта мъчи клетия човек.
– Вероятно е бил преобразен от Божия чук?
Тя се усмихна.
– Да, вероятно е така. – Наклони глава. – Всеки ден мисля, че ще си тръгнете, а ето че още сте тук.
– Не мога да напусна тези планини без охрана.
– Това ли е причината?
– И освен това съм раздвоен.
– Виждам.
– Толкова ли личи?
– За пръв път виждам, човек, който така се измъчва.
Той сви рамене.
– Ами и аз за пръв път виждам светица. Това ме обърква.
– Никаква светица не съм, сеньор. – Тя се приближи. – Но ще ви кажа следното: сънувах ви преди много време. Когато ви донесоха тук, не повярвах на очите си. Ако ви бях казала, че знаех името ви, преди да ви видя, щяхте да ме помислите за луда. И защо да не го направите? Половината свят ме има за такава. Не знам какво означава всичко това и то ме ужасява.
Фабрисия се обърна и забързано се отдалечи от него.
LXI
МОНАХИНЯ, ОТРИТНАТА, СВЕТИЦА, ВЕЩИЦА.
От зазоряване беше на крак, за да се грижи за болните, да слага ръце върху онези, които искаха, или да вари бульон за онези, които не можеха да се хранят сами. Само за това кратко време ще ме приемат, помисли си тя. Щом кръстоносците си тръгнат, ще ме обожават и ще се страхуват отново от мен. Така ще е, докато не открия мястото си.
Излезе от пещерата и отиде в гората за билки, спря при потока да изпере ленените превръзки за раните си. След това отвърза ръцете си и ги изплакна във водата. Прехапа устни да не извика от болка.
По същия начин изми раните на краката си. Когато приключи, тя се превърза, обу отново обувките си и закуцука нагоре към пещерите, където знаеше, че ще завари Филип, той винаги беше там в този час на деня, да храни и пои коня си.
Известно време го наблюдава, преди да му се обади. Той тимареше голямата си арабска кобила и ѝ шепнеше, докато работеше.
– Защо го правите? – попита тя и се показа от сянката. – Защо говорите на коня си? Тя не може да ви разбере.
– Разбира достатъчно. Може би не разбира от политика и религия, но разчита тона на гласа ми и допира на ръката ми.
– А може ли да ви отвръща?
– Ако щеш, смей ми се, но тя ми показва кога е уморена или кога е болна, предусеща преди мен опасността. Когато яздим, яздим като едно цяло, усещам всяко присвиване и напрежение в мускулите ѝ и се кълна, че тя усеща моите. Ако беше мъж, щеше да е добър приятел. Ако беше жена, щеше да е съпруга.
Фабрисия поклати глава. Сложен човек беше: вещ във войната и убиването според Раймон и въпреки това погълнат от търсенето на смисъла на живота и грижлив към едно глупаво животно като баща към детето си.
– Мислите ли, че тя има душа?
– Знам, че има. Но ако ме попиташ същото за хората, които извадиха очите на моя оръженосец, за тях не съм сигурен. Какво те води тук долу тази сутрин?
– Трябва ми помощта ви.
– На твоите услуги съм. – Той хвърли кърпата, потърка за последно кобилата по муцуната и ѝ даде стиска сено. – Може ли да знам с какво мога да съм ти полезен?
– Отец Марти умира и иска да приеме утешение. Трябват му добри християни за свидетели.
– Не бих се описал като добър християнин.