– Отиде си, както и тя си отиде.
– Изхвърлихте ли го? Защо?
Той сви рамене.
– Каква полза от него?
– Какво се случи с нея, сеньор?
– Почина преди четири години при раждането на сина ми. Аз бях далеч от дома, на кръстоносен поход.
– И още ви липсва, така ли?
– Всеки ден. Много я обичах.
– Никога не съм обичала мъж. Не зная какво е.
– Искаш ли да ти го опиша?
– А според вас дали ще успеете?
Той я придърпа.
– В Земите отвъд, в пустинята, има места с вода, където пътниците могат да спрат, да намерят отмора, сянка, да се подкрепят с храна и вода. Без тези места те не биха оцелели при прекосяването на дългата пустиня. Точно за тях човек мечтае постоянно, когато е жаден. Когато жегата и пътуването са изпили и последните ти сили, мисълта, че ще стигнеш до подобно място, те кара да не спираш. Когато най-накрая си там, намираш зеленина и прохлада и ти се иска никога да не си тръгваш. Тези места наричат оазиси. Алезаис беше моят оазис.
Фабрисия дълго размишлява над думите му.
– Ще ми се един ден – каза тя най-накрая – да спра за сянка и вода. Но не мога да си представя как ще се случи. Вие сте щастливец, сеньор, защото сте разбрали що за място е оазисът.
Тя целуна пръстите си и ги постави на бузата му.
– Де да бяхте чирак на зидар, който си търси жена.
Стана и го остави.
Филип дълго седя, замислен над думите ѝ. Осъзна, че вече не може да се върне у дома дори ако Раймон му намери охрана. Но пък не му се искаше и да умре, поне не утре. Щеше да остави тези размисли, после да се върне към тях, както беше постъпвал всеки ден, откакто го бяха донесли на това място. Когато дойдеше време да убива и да бъде убит, щеше да го разбере.
LXII
ЮГ ДЬО БРЕТОН СТРАДАШЕ. Вече почти седмица лежеше, стенеше и се мяташе в болницата до Портата на света Ана. Монахините се молеха до леглото му и се опитваха да облекчат треската му с натопени в студена вода кърпи. Дланите на ръцете и стъпалата на краката му бяха прогорени от лекарските инструменти за обгаряне. Даваха му успокоителни и билкови отвари за болката. Но всичко беше напразно и той всеки ден се потеше и бълнуваше, мяташе се и крещеше с поаленяло лице на призраците, които бяха дошли, за да го тормозят.
Отец Ортиз се приведе над него, за да приеме последната му изповед, но не успя да чуе никакви смислени думи. Само неразбираемо ломотене. Даде му последно причастие и помоли Бог за милост.
Жил наблюдаваше случващото се с посивяло лице, сложил ръка на бедрото си.
Симон замахна да прогони муха. Тук, в манастира те бяха нахални и в изобилие, привличани от планините кървави превръзки и гниещи рани на доведените за лечение рицари. Жегата беше съсипваща. Навън градът кипеше. Нямаше място, на което да не се беше просмукала вонята на телата, натрупани по време на обсадата, въпреки че цяла седмица се правеха масови изгаряния на трупове. Дьо Монфор и останалите барони се бяха върнали в лагерите си от другата страна на реката, неспособни да понесат вонята или жегата на града, който бяха превзели с толкова мъка.
– Мъжът, който го е направил, е барон Филип дьо Верси – изсъска Жил. – Разбрахме го по герба на щита му. Бог да направи така, че очите и топките му да изгният! Нападна моите кръстоносци не веднъж, а два пъти!
– Ще доведем това до знанието на папата и той ще го отлъчи от църквата – увери го отец Ортиз.
– Той ще умре бавно. Този добър човек е мой зет!
Бяха се присъединили към свещеното войнство по времето, когато градът договаряше своята капитулация. Жил се ядоса, че е пропуснал битката. Благоразположението на духа му никак не се подобри, когато няколко дни по-късно неговият отряд от рицари и техните оръженосци пристигнаха в Каркасон с двайсетина души по-малко, а Юг дьо Бретон беше преметнат на коня си със съсечен крак.
Стрелата беше раздробила коленната му става, отворената рана под прасеца се беше възпалила. Чакръкчията намести глезена с мъка, а на жегата раната беше загноила и сега инфекцията се разпространяваше из тялото му. Той гниеше пред очите им.
Симон си помисли, че това е наказание, но запази мисълта за себе си.
– Душата му ще отлети направо в Рая – рече отец Ортиз на Жил.
– Надявам се, отче, защото през изминалата седмица той несъмнено мина през истинско чистилище.
– Жертвата му е за Бог.
– Той изповяда ли се?
– Душата му е чиста – отвърна свещеникът дипломатично.
Жил не издържаше повече да гледа мъките му. Отиде до прозореца, впери поглед в покривите на катедралата Сен Назар и двореца на епископа близо до мястото, където пенливите води на река Од се събираха в един ръкав.