Монахът откъсна очи от нея с желанието, с което прегладнял човек би отблъснал препълнена с храна чиния за вечеря. От този миг се преструваше – макар и с малък успех, – че не я забелязва. Имаше чувството, че на гърдите му са натрупани камъни. Беше толкова изненадан, колкото и поразен.
Сластта – или любовта, както я наричаха минезингерите – беше стар враг на монасите и Симон си мислеше, че отдавна я е победил...
Набързо премина през остатъка от нещата, които трябваше да обсъдят със зидаря. Докато Анселм вземаше вечерята си от момичето, той разгърна плановете на приората. Симон се престори, че слуша, после промърмори нещо за надниците на Анселм и неговите работници. Разсеяно изслуша отговора. Съгласи се да сключат договор и припряно излезе.
Меа кулпа. Меа максима кулпа[7].
– Кой беше това? – попита Фабрисия.
– Свещеникът, за когото споменах на майка ти. Отец Симон Жорда. Добър човек, но макар да ме боли да го кажа, майка ти е права: в Църквата в наше време такива като него са малцина.
Тя го последва в нефа. Църквата "Сент Антоан" беше от другата страна на площада срещу голямата катедрала "Сент Етиен", "разрушена на трохи от сронен хляб," както се беше изразил баща ѝ, и занемарявана повече от век. Анселм беше нает да я възстанови.
– Какво имаме днес за обяд? – запита той. Погледна в ракитената кошница. Имаше хляб, варен бекон и кана вино. – Има ли достатъчно и за Пиер?
Пиер работеше на скелето високо над главите им. Той му махна, Пиер отвърна на помахването.
– Пиер – извика Анселм. – Слез! Време е за ядене!
Фабрисия се огледа. Работата по църквата напредваше бавно, защото Анселм разполагаше само с шепа работници и дърводелци, които да му помагат. Изглежда, епископът предпочиташе да харчи парите си за собствения си дворец в града. Днес имаше само дърводелец, стъклар, бояджия и неколцина крепостни селяни и освободени роби, мъже, които да карат количките с материали, и работници. Имаше и зидар за грубата зидария, който полагаше и зидаше с хоросан тежките камъни за новата стена, която се издигаше от южния, все още скрит зад скеле от пръти, овързани с въжета, трансепт. С помощта на сложна система от въжета и макари наместиха камък на мястото му. Наместването стана на етапи, защото мъжете трябваше да издигат всяка канара на височина, колкото кула.
Анселм беше горд от възложената му поръчка, защото онова, което някога представляваше грамада от потъмнял варовик, щеше да се превърне под ръцете му във възхитителна сграда. Боята върху гредите на свода беше избеляла от времето, но сега поне имаше златен слой върху капителите и нови дървени пейки за монасите в хора. Анселм беше разширил абсидата, така че да побира новия олтар, и увеличил площта на сградата встрани, за да оформи трансепт, и така я превръщаше в кръстовидна постройка.
Фабрисия разглеждаше избелелите стенописи по дървения таван. Анселм дойде и застана до нея.
– Окаяно състояние, нали?
– Някога са били красиви.
Той поклати глава.
– Тези плоски тавани потискат духа. При новата архитектура можем да използваме подпори и островърхи арки, за да ги издигаме все по-високо и по-високо. Това правят в Шартр и Бурж. Как ми се ще да строя катедрала!
– Но ако работиш върху катедрала, никога няма да я видиш завършена.
– За мен това не е важно. Върху каменната ѝ основа щеше да стои моят знак. Когато отида в Рая, бих могъл да посоча надолу и да кажа, погледнете ето там, аз я построих. И те ще ме пуснат! – той я улови за ръка. – Една църква се строи, за да бъде иносказание на нашия живот. Знаеше ли го?
Прекъсна го лаят на куче, което някакъв недодяланик беше въвел в църквата със себе си, докато зяпаше по гоблените. Наблизо двама граждани разгорещено спореха за цената на балата вълна. Анселм се намръщи и я поведе по-далеч от тях към другия край на пътеката.
Прашинки се носеха във въздуха на светлината на слънцето. Той посочи редиците от колони, които изпълваха нефа.
– Тези колони и сводове, те са мракът на гората, от която всички сме избягали. А там горе, точно над олтара; представи си огромния прозорец розета, който ще го има един ден. Ще бъде като слънцето, което ни показва пътя напред. А кой е пътят? Той!
Страдащият Христос висеше на кръста със сведена глава и кървящ.
– Нашият Господ страда за всеки от нас, води ни по пътеката на изкуплението. Пътеката тук е пътеката на нашия живот, а той е там, в неговия край, чака да поведе вярващите към възкресение.
Анселм посочи свода.
– И накрая, когато пристигнем тук, в края на нашия живот, ние вдигаме очи и виждаме светлината на Рая как се излива през прозорците на нефа на църквата и си спомняме за великия небесен Йерусалим, който ни очаква. Това работи баща ти, за да си печели хляба, Фабрисия. Скромен зидар съм, но въпреки това показвам на всеки човек, който дойде тук, смисъла на неговия живот и Божията милост в него.
7
Меа culpa, mea maxima culpa