Раймон поклати глава.
– Не знам.
– Вие сте човекът, който ме е донесъл при нея, вие сте човекът, който каза, че ме е изцелила.
– Вероятно вие, така или иначе, щяхте да оздравеете. Отецът може би е прав, може да е номер. Не знам, сеньор, искам да вярвам.
– Внимавайте с нея – предупреди го отец Витал.
Филип поклати глава, отвратен, и си тръгна.
Като призраци, посивели и тъжни, хората бавно се заточиха през отвора на пещерата. Някои мърмореха, че тръгват, но повечето бяха мълчаливи. По-малките деца проплакваха от ранното прекъсване на съня им. Фабрисия видя лихвар, който носеше сметководните си книги под мишница, мъчеше се с товара си, зад него слуга носеше везни и няколко пергаментови свитъка. В крайна сметка, помисли си тя, ще му се наложи да изостави своите финансови книги и стария си живот.
Но май все още не беше готов.
Някои от тях спряха, коленичиха, благодариха ѝ шепнешком, оставиха ѝ по нещо: храна, монета; един търговец ѝ остави пръстен. Другите се направиха, че не я забелязват, или изсъскаха проклятия.
Точиха се, докато и последният от намерилите убежище в пещерата си отиде и мястото опустя. Каруците и вързопите, които бяха изоставили, се търкаляха по пясъка на пода на пещерата. Останали бяха само тримата. Отец Марти хъркаше в съня си. Старата Бруна беше така притихнала, че Фабрисия реши, че е мъртва.
Когато светлината се усили, Фабрисия съзря мъжки силует да се очертава на входа на пещерата.
– Дойдохте да се сбогувате ли?
– Щях, ако заминавах. Но реших да остана.
Фабрисия изхлипа от облекчение. Надявала се беше да прояви достатъчно разум да тръгне с останалите, но се беше молила да не го направи.
– Искало ми се е нощем и двамата ми родители да са мъртви. Още ли ме смятате за светица?
– Никога не съм те имал за светица.
– Тогава защо оставате, сеньор? Защо мъж със замък ще се чувства толкова привързан към една пещера?
– И аз си задавам този въпрос всеки ден, откакто дойдох тук. Все още не знам отговора.
– Ще умрете, ако останете.
– Може да умра, може и да не умра. Тази сутрин, когато се събудих, ми стана ясно. В гората, когато препусках срещу мъжете, които убиха моя оръженосец – тогава умрях. Тялото ми оцеля, но всъщност умрях, защото в този миг се отказах от всичко, което имах на този свят, и с това купих свободата си. Вече съм призрак. Мога да правя, каквото поискам, и светът вече няма ме вижда. Аз съм между единия и другия живот и до голяма степен съм го приел. Ами ти?
Появи се Раймон с шлем под мишница и в пълно бойно снаряжение.
– Това е последната ви възможност да промените мнението си – каза той на Филип.
– Оставам – отвърна Филип.
– Много добре. Но ако кръстоносците ви открият, направете услуга на жената и лично я убийте.
И си тръгна.
Филип коленичи до нея. О, погледни го само, помисли си тя. Убиец, беше една истинска яка заплаха с весела усмивка, прикриваща очите на убиец. Какво иска от теб, а и ти какво искаш от него? Толкова съпричастие има у себе си, а я погледни меча, който носи, платил добри пари на един от войниците на Транкавел, така ѝ бяха казали, защото не можел да понесе да бъде невъоръжен дори сред едни бежанци в пещера. И въпреки това тази сутрин е тук, дава обет да ме защитава, без да мога да се сетя за някаква основателна причина да постъпва така. Ако беше изпълнен с жестокост и себичност, отдавна да се е измъкнал. Не разбирам този мъж.
– Ще го направите ли? Ще ме убиете ли, ако кръстоносците ни намерят?
– Да се молим да не се стига дотам.
– Да, ще се моля. Вие сте добър човек, Филип.
– Полагам усилия да бъда.
– Тогава в идните няколко дни ще разберете сам колко добър сте като човек.
Той се усмихна.
– И ти също. – Той стана. – Трябва да се погрижа за коня си. – На входа на пещерата се обърна и кимна към отец Марти. – Колко време?
– Ден. Може би два.
– Да се надяваме, че няма да е повече.
LXIV
В АБАТСТВОТО сред тишината на скрипториума беше по-лесно да се размишлява над греха на ереста. Тук, в планините, където добрите хора живееха и работеха и толкова бяха напакостили, не беше лесно да се усети присъствието на светостта и сигурността на Божията закрила.
Земята на графство Тулуза беше като небето – плоска и почтена, и човек можеше да види накъде се е запътил, защото нямаше потънали в мрак места. Но когато се отправиха към Черната планина, а горите и пропастите се умножиха и стесниха пътя, студено съмнение обхвана Симон. Борови и дъбови горички хвърляха тъмни сенки по здрач. Пътят напред се виеше около засадени с лозя хълмове, над тях се издигаха каменисти клисури и мрачни върхове.