Но ако оцелееха, тя не искаше просто една целувка от него, искаше много повече. Ако тази нощ ожаднееше, щеше да се окаже в пустинята без... как беше нарекъл мястото? Оазис.
Думите му бяха истина; той беше барон, а тя от простолюдието, никаквица. Ако наистина я искаше, можеше просто да я има, не би могла да го спре. Нанесе му смъртна обида с това, че го отблъсна.
Помисли си за жената, която беше видяла на прага на сакристията в голямата катедрала на Тулуза. Иска ми се да науча какво е, преди да умра, помисли си тя. Иска ми се да позная простото удоволствие да имам съпруг, какво е да ме докосне мъж, който не намира окървавените ми ръце отблъскващи и не се отдръпва от мен, сякаш съм омагьосана.
Измъкна се от одеялото си и тихо запристъпя по пясъка към Филип. Той лежеше буден. Чу я и се обърна към нея.
Пещерата тънеше в мрак. Нощта бе душна.
Тя съблече туниката си.
– Прегърнете ме – каза тя.
LXVI
ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ДЕНЯ беше трудно; едва левга бяха извървели през гъстата гора, Филип водеше Лейла за юздата, отец Марти простенваше при всяка неравност, всеки камък, всеки корен на дърво. Спираха през сто крачки, за да му дадат почивка. След пладне намериха малка пещера, в която да се скрият, изоставили намеренията си за по-нататъшно пътуване.
Филип внесе отец Марти вътре и го постави на няколко одеяла. Фабрисия му даде вода. От него не беше останало почти нищо, само туморът, помисли си Фабрисия.
Той се съвземаше и отново изпадаше в безсъзнание, водата го посъживи.
– И така ще умра като еретик – рече той. – Какъв странен живот. Превърнал се в еретик, вързан за кон, спасен от жена, която оклеветих. – Той погледна към Филип. – Човек става нетърпелив в очакване на смъртта, а?
– Не бързайте.
– Напротив, ще бързам. Човек живее толкова, колкото му е отредено. Но е очевидно, че не мога да оставя плътта достатъчно бързо за някои. – Усмивката му се провидя в мрака. – Мирише на диви животни. Сигурни ли сте, че тук няма мечки?
Филип измърмори нещо и излезе навън. Отец Марти погледна към Фабрисия.
– Лесно е да го предизвика човек. Какво му е? Умирам. На един умиращ е позволено да се позабавлява малко. – Ръката му се вкопчи в нейната, пръстите му бяха костеливи като ноктите на гарван. – Ти си свидетелка, че съм водил добър и благословен живот. Няколко простъпки. Сигурен съм, че когато тръгна да се шмугвам в Рая през задната врата, Бог ще е твърде зает да сритва кардиналите и евреите и няма да ме забележи. – Дъхът му секна от пристъп на болка. – Трудно е да настроиш съзнанието си към другия свят, когато не си приключил с този. Чудя се дали Раят е толкова хубаво място, колкото разправят? Може ли още малко вода?
Фабрисия подържа кожения мех към устните му.
– Знаеш ли, че кръстоносците обесиха брат ми? Бейлът. Е, вероятно ти не си го харесвала. Но ми беше роднина. Той им каза тайния път, по който да влязат в Сент Ибар, и от благодарност за добрата му служба те го обесиха. Предупредих го. Казах му, че кръстоносците имат духовник, който ги напътства; никога не бива да вярваш на духовници. Аз точно знам! – Разсмя се сухо, после смехът му премина в кашлица. – Запали свещ, моля те. Така ли ми се струва, или се смрачава?
Фабрисия запали вощеница от малкия запас, който носеха със себе си.
– Но брат ми каза, че те са католици като нас, ще ни възнаградят. Е, него го възнаградиха с Рая, нали? Само че не по начина, по който той се надяваше. – Отец Марти затвори очи.
– Ще се радвам да се освободя от тази болка. – Затрепери от глава до пети и от ъгълчето на окото му потече сълза. – Ето, вземи това – каза той. Около врата му имаше разпятие; произходът и изработката му бяха необичайни, позлатена мед, инкрустирана с гранати. – Искам да го вземеш – той го притисна към дланта ѝ.
– Благодаря – рече Фабрисия, решила, че с него иска да ѝ се отплати за човечността.
– Имам и друг брат, в Барселона. Там е търговец, и то уважаван. Ако се наложи да бягаш от Пей д'ок, иди там. Лесно ще го намериш, само трябва да го потърсиш по името.
– Не разбирам.
– Дай му разпятието. Той ще разбере, че аз съм ти го дал. Кажи му, че си ми направила голяма услуга. Той ще ти се отплати. Добър човек е, такива сме в семейството – свещеникът се изсмя дрезгаво, смехът му отново се превърна в кашлица. Тя не спираше и не спираше, лицето му стана мораво и вече не можеше да диша. Фабрисия помисли, че това е краят му.