Сигурно бил спал към два часа, когато един студен повей, минал през лицето му и шум на прииждащи морски вълни го изтръгнали от щастливото чувство на самозабрава. Небето отново се било свъсило; светкавица, подобна на тази, която довела първата буря, осветила още веднъж околността и на него му се сторило, че вижда отново чуждоземния кораб, който сякаш висял на висока вълна точно пред стийнфолската стръмна пещера и после изведнъж пропаднал в бездната. Фалке все още се взирал в това чудо, тъй като морето било огряно от непрестанните светкавици, когато висок като планина воден смерч се надигнал откъм дола и го запратил с такава сила към скалите, че сам не знаел повече дали е жив или умрял.
Когато отново дошъл на себе си, времето се било оправило и небето било ясно. Но в далечината продължавало да святка. Фалке лежал ниско, в подножието на планината, която обгръщала дола, и се чувствал така разбит, че не бил в състояние да се помръдне. Чувал поутихналия шум на прибоя, а сред него долавял празнична музика, подобна на църковни песнопения. Тези звуци били толкова слаби в началото, че ги сметнал за измамни, но те се засилвали все повече; ставали все по-ясни и близки и накрая започнало да му се струва, че може да различи сред тях мелодията на един псалм, който бил слушал предишното лято на борда на един холандски кораб за улов на херинга.
Най-накрая започнал да различава и гласове и му се сторило, че чува дори думите на песента. Гласовете идели сега откъм дола и когато с мъка успял да се довлече до един камък, на който да положи главата си, наистина съзрял шествие от човешки фигури, от което идела музиката и което тъкмо се насочвало към него. По лицата на хората били изписани угриженост и страх, а от дрехите им сякаш капела вода. Те го доближили и песните спрели. Начело на шествието вървели музиканти, след тях идели моряци, а после крачел едър, силен мъж, облечен в старовремски, богато обшити със злато дрехи, с меч на хълбока и дълъг бамбуков бастун със златна топка в ръка. От лявата му страна вървяло негърче, което от време на време подавало на господаря си дълга лула, от която той смуквал по няколко пъти тържествено. Като дошъл пред Уилм, мъжът се изпънал като струна, а от двете му страни се наредили други, не така разкошно облечени мъже, но всички с лули в ръцете, макар на вид не така скъпоценни както тази, която носели за него. След тях запристъпвали други хора, предимно жени, някои от които носели деца на ръце или ги водели за ръка, ала всички облечени със скъпи, чуждоземни дрехи. Шествието завършвало с тълпа холандски матроси, на всеки от които устата била натъпкана с тютюн, а между зъбите си стискали кафяви лулички, които пушели в мрачно мълчание.
Рибарят гледал с ужас към странното сборище. Но очакването на това, което се надявал да се случи, го крепяло да не се разкрещи.
Те дълго време стояли така, струпани около него, а димът от лулите им се издигал над тях като облак, сред който проблясвали звездите. Кръгът се стеснявал все повече около Уилм; пушенето ставало все по-усърдно и димът, който се издигал от устата и лулите — все по-плътен.
Фалке бил смел, безстрашен човек. Бил подготвен за свръхестествени явления, но като видял как тази огромна тълпа настъпва все повече към него, сякаш канейки се да го смаже, смелостта му се изпарила, гъсти капки пот избили по челото му и му се сторило, че ще умре от страх. Но представете си само ужаса му, когато, щом завъртял очите си настрани, точно до главата си съзрял жълтото човече. То било седнало като истукан — както при първата им среща, само дето държало лула в устата си, сякаш за подигравка на събралите се хора. В обзелия го смъртен страх Фалке извикал на водача им:
— В името на тези, на които служите, кой сте вие? И какво искате от мен?
Едрият мъж дръпнал три пъти от лулата, по-тържествено отпреди, после я подал на слугата си и отвърнал със страховит глас:
— Аз съм Алдрет Франц ван дер Свелдер, командир на кораба „Кармилан“ от Амстердам, който от Батавия на път към къщи се разби край този скалист бряг, така че всичко живо на него загина. Това са моите офицери, това — пътниците ми, а онези са отличните ми моряци, които се удавиха заедно с мен. Защо ни повика от домовете ни в морските дълбини? Защо наруши покоя ни?